FILTERKarussellЗдравка ТрайковаЛегендарни места за гмурканеПодводен свят

На гости на „Титаник“

Корабът ” Академик Мстислав Келдиш” (R/V Akademik Mstislav Keldysh)

Емили Джатеф разказва за подводната си визита на легендарния кораб

„Последни мистерии около Титаник“ – така се казва експедиция до едноименния кораб, направена през юни и юли 2005 г., финансирана от Discovery Channel и продуцентска къща Earthship Production, и водена от канадския режисьор и изследовател Джеймс Камерън. Пътешествието се осъществява с руския изследователски кораб „акад. Мстислав Келдиш“, който тръгва от град Св. Джон на канадския остров Нюфаундланд, разположен на източния бряг на Северна Америка. Целта е да се проучат надълбоко райони от носа на кораба, с помощта на най-съвременни, миниатюрни, дистанционно управлявани плавателни съдове (ROVs), наречени X-BOTs, и да се изпрати първото видео на живо от дъното на океана. Проучването не нарушава слоевете седимент в „Титаник“. Не са открити никакви артефакти.

Легендарен кораб

„Титаник“ е построен в корабостроителницата „Harland and Wolff“ в Белфаст, Ирландия. Строителството му трае три години – от 1909 г. до 1911 г. Той е най-луксозният от трите лайнера (Титаник, Британик и Олимпик), построени за круизната компания White Star Line.

През нощта на 14 април 1912 г., по време на първото си пътуване, „Титаник“ се удря в айсберг и потъва, изцяло, до следващата сутрин. Намиращ се на 323 морски мили от брега на Нюфаундланд, корабът и сега се лежи на 3 875 метра под повърхността на океана.

Останките от „Титаник“ са открити на 1 септември 1985 г., при съвместно начинание на учени от американския океанографски институт Уудс Хол и техните френски колеги от Institute Francais de Recherché pour l’Exploitation des Mares.

През 1994 г., организацията RMS Titanic, Inc, дъщерна фирма на американската компания Premier Exhibitions, Inc – организатор на пътуващи изложби, конфискува останките и придобива правото на владеене. Оттогава та до наши дни, Титаник се посещава от много хора, всеки с различни мотиви.

Гмуркане надълбоко

Подводниците „MIR“, всяка с тегло от 18.6 тона, са построени във Финландия през 1987 г. Те са собственост на руския институт по океанология „Институт океанологии им. П.П. Ширшова“. Те се намират на борда на „акад. Мстислав Келдиш“, и са проектирани да се потапят на повече от 5000 метра. Задвижват се с батерии, с баластни резервоари са и са с постоянно атмосферно налягане. Когато са на дълбочина 3 800 метра (тази, на която се намира „Титаник“), където налягането е 400 физически атмосфери (atm), чаши от стиропор, висящи в торба извън подводницата, се компресират до 1/8 от първоначалния си размер…Но вътре, в каютата, е безопасно.

Аз, висшистката

Завършвам като „морски археолог“ през 2005 г. Мой приятел има сайт, наречен „работа като подводен археолог“, който е един от най-добрите източници за морските археолози, търсещи работа на терен, финансиране или кариерно развитие. Той пуска съобщение за проекта „Последни мистерии около Титаник“, а аз кандидатствам и съм приета.

Другият морски археолог е Майкъл Арбътнот (който по-късно участва в програмите „Тайни светове“, „Намерени“ (Found) и „ Неразкритата Америка“ (America Unearthed)). Трима невероятно ерудирани историци на „Титаник“ (Кен Маршал, Дон Лукас и Паркс Стивънсън), както и микробиолозите Лори Джонстън и Рой Кълимор ( които са там, за да изследват подобните на сталактити формации, които се получават при окисляване на желязото) допълват екипа, който се спуска заедно с Джеймс Камерън, за да изследва носа на „Титаник“

Потапянето

След затваряне на люка и завършване на проверките, подводницата се спуска бавно, с помощта на кран и кабели. Има леко лъкатушене напред-назад, но, ако вълните не са прекалено големи, усещането е сякаш се люлеете в люлка.

Веднъж освободена от кораба, към нея се приближава малка лодка, на борда, на която се намира специалист, наречен „Каубоя“. Той скача от лодката на покрива на подводницата и, сякаш яздейки бик, откача кабела, след това скача във водата и доплува до лодката си.

Системите се проверяват още веднъж, и когато всички разрешения са получени, „MIR“ тръгва надолу.

Потапянето трае средно между 3-4 часа, а, отделно, работата на дъното е между 2-3 часа. Изкачването също отнема между 2-3 часа. Така че, общото време на работа е между 9 и 12 часа. И докато дължината на „MIR“ е 7.8 метра, отвътре е широка само 2 метра, с капацитет за 2 пътници и 1 пилот. С 2-метрово споделено пространство за 12 часа и без мобилни телефони, хубаво е да сте сигурни в добрата си компания. Пасажерите се настаняват на сравнително удобна тапицирана пейка, а пилотът сяда във вграден тапициран стол в центъра.

Има три прозореца, по един на всяка страна и един, малко по-голям, в центъра, за пилота.

Пътническите прозорци са малки, защото трябва да бъдат такива – по-дебелите и по-малки стъклени отвори намаляват риска от срив в огромното налягане под водата.

Подготвени сме добре за пътуването – яли сме, но не прекалено, пили сме вода (също не прекалено). Помним, че тоалетната е доста примитивна – просто торба.

Тричасовото спускане минава в радио проверки с кораба-майка и другата подводница, подготвяме системите за дъното и говорим за гмуркането. Докато се спускаме бавно, през прозорците виждаме как цвета на океана се променя от синьо към черно.

За да погледнем отвън, притискаме чело и нос към стъклото и поглеждаме надолу, или се обръщаме леко настрана и притискаме бузи, така че да може да погледнем нагоре и надолу с едното око.

Първоначално, гледката не е впечатляваща – огромно, мръсно дъно, по което, от време на време, плуват призрачни риби, разхождат се раци или криноиди.

Знаем толкова малко за този пейзаж, и го подценяваме, защото е нещо, което не разбираме напълно (много характерна човешка черта, да!). Дълбокият океан, който е невероятно красив, бавно предоставя тайните си на науката.

Лаят за безплодната му външност е като хленченето на астронавт, който се оплаква от липсата на дървета на луната или за това, че Земята изглежда прекалено малка…

Поглед отвътре

За пръв път виждам „Титаник“ на сонара. Изглежда сюрреалистично. Изведнъж, сякаш от нищото, на фона на пясъчния морски дъжд, малкото ми панорамно прозорче се изпълва с част от огромния кораб – стоманения корпус. Не мога да удължа шията си достатъчно, затова разчитам на търсещите очи на нашите камери, които ми показват, че това е носът на „Титаник“.

В центъра му е разположен един от най-емблематичните интериори на кораба – „голямото стълбище“. То се разпростира от палубата с лодките към палуба „Е“ и турските бани, предоставяйки пътека на пътниците от първа класа, които преминават през кораба, без да се налага да контактуват с пътуващите от втора и трета класа. Проектирано от Томас Андрюс, управляващ директор на „Harland and Wolff“, „голямото стълбище“ е изваяно от дъб, с балюстради от ковано желязо и позлатен бронз, и покрито със стъклен купол. В основата на стълбите има статуя на бронзов херувим, който държи лампа.

Днес, „голямото стълбище“ е лишено от купол, стълби и балюстради, и представлява отворена шахта, което е и мястото, откъдето най-добре се влиза в „Титаник“. За да достигне до вътрешността на носа, подводницата застава на входа и пуска своите дистанционно управлявани плавателни съдове (X-BOTs) вътре в шахтата. Втората подводница има поддържаща роля и е позиционирана така, че да осветява всеки кадър заснет от X-BOTs или от външно монтирани камери.

Една от целите на експедицията е да заснеме турските бани, разположени навътре в кораба на палуба F. Разгръщайки X-BOTs надолу по „голямото стълбище“, екипът ги насочва към асансьорите и към системите за охлаждане, както се вижда в зашеметяващо пресъздадената подробност на маркинографа (безжичен телеграф) на Парк Стивънсън.

Местоположението на турските бани на палуба F, с проучените зони (системите за охлаждане, температурното помещение) са маркирани в зелено.

Обратно на повърхността

Действителното време, прекарано на дъното, при тези дълбочини, е винаги ограничено. Но не ме е страх, по-скоро съм развълнувана. И честно казано – тотално завладяна от това, което виждам!

Всъщност, не ме е страх, до момента, в който не започваме да се изкачваме на повърхността. Гледката на огромни риболовни мрежи, хвърлени от траулери надълбоко в океана, е ужасно стряскаща. По време на нашето завръщане, подводницата веднага се заплита в една от тези мрежи и засяда.

Наблюдавам екрана, защото усещам как задницата се издига нагоре, докато носът е, все още, насочен към морското дъно.„Просто наблюдавам балончетата“, казва Майк Дегруй (моят спътник – ветеран), „ако те се издигат, значи и ние го правим“. Добър съвет!

Процесът на издигане продължава повече от час и адреналинът отминава, тогава осъзнавам, че съм гладна. Пилотът, Женя, изважда термус с чай от малка торба и започва да прелива в чаши. Той ни чупи и парченца шоколад. Малко е студено и се получава конденз.

В един момент светва светлината за теч. Казвам на Женя, а той ми отвръща: „Няма проблем“. Тогава светва индикаторът за „вода в сферата“. „Женя,“, казвам, „вода в сферата“„няма проблем“, ми отговаря той отново, изгасвайки я с бързо движение на показалеца. Доверявам му се …и се изкачваме благополучно на повърхността.

Вълните на времето

Беше невероятно приключение и предоставена възможност, за която винаги ще съм благодарна. Гледах на пътешествието и на кораба през очите на току що завършил млад специалист. Мислех си, че нямам право да бъда емоционална. И все още смятам, че науката и емоцията са два паралелни полюса, на които не им е позволено да се пресичат.

Бях там, за да съдействам за изпълнението на проект.  Но се поогледах и в групата руски морски инженери, които работиха през цялото време, за да са сигурни, че тези изключителни, 20-годишни подводници работят на пълна мощност през цялото време. И бях поразена от магията на 200 души, събрани заедно на един единствен кораб, от отношенията помежду им, които се градяха и разтрогваха на моменти, но оставаха за цял живот.

Бяхме на голям кораб, пълен с хора, които работят здраво за постигане на целта. А на 3 километра под нас, имаше друг кораб, който само преди 100 години,  се е опитал да направи същото. Туптящи сърца и заплашително скърцащи сглобки се срещат, за да създадат здрава връзка между миналото и настоящето.

Мисля, че това е и причината „Титаник“ да е още с нас – имаме лица, имена, истории, предмети, имаме кораб (и, разбира се, филм). Имаме всичко необходимо за създаване на митология, която да издържи теста на времето.

 

Filter Digest

Превод: Здравка Трайкова
по материали на www.sea.museum

 

CC BY 4.0 This work is licensed under a Creative Commons Attribution 4.0 International License.

Previous post

Да се гмурнем надълбоко - Големият бариерен риф

Next post

Пътешествие до дъното на океана

Борис Григоров