FILTERПодводен свят

Какво ли е да дишаш под вода? – историята на едно гмуркане

 431f70c63afa8a37125a9677b65b71c3

Беше лятото на 2013…когато препичайки  се под жаркото слънце, сред топлите води и плажове на Егейско море,  зоркото ми око  забеляза няколко глави да се потапят и излизат от тюркоазите на Порто Елеа. Тогава за първи път ми хрумна идеята,  че искам да се гмуркам . Най-страшна беше мисълта да ми спре въздухът, но като един типичен представител на зодия  Овен решението беше взето в онази минута на лято 2013 ..и край! Идеята трябваше да се осъществи.

Настъпи 2014…месеците минаваха,  дните се прокрадваха..август наближаваше, а с него и мечтаното гмуркане.

Пловдив – София – Солун  -Халкидики….и ето ни с тайфата отново там…слънце,  плаж,  море,  а въздухът…въздухът беше…но защо говорим за въздух…

Бях  разговаряла с двама инструктури, които се съгласиха да ни гмуркат в същия ден.

В 11:00 часа започна опознавателната среща с инструкторите,  които целяха  да ни запознаят с основните практики, екипировката и прилежащите джаджи към нея. Запознаха ни със  знаците които се използват под водата( заместители на говора…..чудех се как ще издържа 20 минути без да говоря ☺ )) ) ,  малко история за гмуркането и водолазите,  малко закачки и повече смях.

vlcsnap-2014-08-26-09h26m24s111

Отправихме се към кея. Започнах да обличам неопреновия костюм. Стори ми се непосилна задача. Аз която никога не съм била на диета мислено ми се искаше да съм с 2-3 кг по-слабичка, за да успея да се вмъкна в това стегнато нещо ☺ . Няколко минути по-късно бях окичена с различни джаджи- балансираща жилетка, колан с тежести,  за да не изплувам (звучи зловещо ), бутилка със сгъстен въздух и регулатор (накрайникът, през който дишаш).
И ето ме във водата…бях подписала декларация, че обещавам да живея и след дайвинга ☺ (ако четете това съм още жива ☺ )
Хванахме се за ръце, малко релаксация, малко асистиране ..последва гмуркане. Озовала се във водата..дишах през регулатора…въздухът беше сух, вдишвах и издишвах…усещах тежест..леко напрежение….липса на контрол, а метрите напредваха….
Инструкторът посочи един огромен камък и с ръка показа да отида до него, за да ме снима… запътих се…усещах напрежение..което не спираше, а се засилваше…реших да изравня налягането (така ме бяха научили предварително)…маската се повдигна. И край! Получих задух, водата нахлу в маската, в ноздрите, а след това и в гърлото …прииска ми се да се изкашлям..бях беззащитна…започнах да се давя, а онези 5 метра нагоре до повърхността ми изглеждаха като тунела на смъртта. Натисках регулатора, опитвах се да дишам, но единствено усещах блъскането на сърцето и липсата на въздух в дробовете си. Обърнах се към иснтруктора и посочих знак с ръка, че искам да изляза…идваше ми да изкрещя „и по-бързо моля“ ….
Почувствах се ужасно. Доказах си, че съм взела грешно решение и съм изложила живота си на опасност.

DSC_0161 

Асистентът ме пое. Опита се да ме гмурне на няколко метра отново под водата, но за мен беше безмислено. Бях разочарована.
Първата реакция би трябвало е да се откажа, но не! Не исках, бунтувах се вътрешно. Исках да знам, да разбера, защо дайвингът е удоволствие за толкова много хора по света и къде се крие разковничето към правилното гмуркане Не ми беше лесно, но не можех да давам път на разочарованието и провалът да ме покорят. Не!
Ден втори….
Седях на бара и се жалвах на двама нови приятели, които имаха отдавнашен опит в гмуркането, а морето и океаните бяха част от техния свят.
Разказах им какво ми се е случило. Спомням си, думите им „ ако не опиташ сега, никога няма да го направиш, повярвай“. Та нали затова съм дошла и не исках да се отказвам!
И ето ме отново във водата…с тях ☺)) …. облечена в най-симпатичния черно-червен неопренов костюм, накичена с различни джаджи- пълен комплект от екипировката. Страхувах се, но те бяха толкова внимателни. Оставиха ме да взема решение , когато аз съм готова, тогава да се потопя. Редувахме -потапяне, асистиране, релаксация. И така, ръкомахаща и обясняваща с вътрешен страх продиктуван от ужасяващи сънища свързани с вода и от едно за щастие не злополучно давене като дете, задавах въпроси..“ами ако…“, „ ами как…“ и докато се усетя с доверие….. вече гледах под водата….ей така, плуваща…без нито една дума, само следейки очите и жестовете на човека, който държеше ръката ми, и осъзнаваща, че на него му пука за мен… така нареченият „бъди“. Знаех, че този път ще се получи …
В дълбини на едно необятното море…по-синьо от всякога и по-тихо от нощта…аз бях там…..и гледах…гледах и осъзнавах как там всички, независимо от принадлежност, пол и професия… изглеждахме като неразделна част от заобикалящата ни среда…
Тогава осъзнах, че ключът към „ сърцето“ на дайвинга се крие в релаксацията и спокойствието , с което трябва да се потопиш, ако искаш да успееш.
Плувах, с онези сини плавници…избутвах плавно водата с крака..гледах във водата през маската, гледах и се опитвах да се заслушам в морето, но нищо…само тишина, като вълнуващ многопластов „сън“….. поемам глътка въздух и го задържам в дробовете си . Гледката която се откриваше пред мен беше прекрасна-големи камъни осветяващи се от слънцето и галени от водата, малки рибки движещи се на пасажи, изтласкващи се с конвулсия напред, които дори не ме забелязваха…те следваха естествения си ритъм и начин на живот. Необятна шир и неясна далечна тъмнина…вълнообразно движещи се водорасли, малки охлюви и раковини и една акула… ☺))) шегувам се. Мечтата на водолаза била да види истинска акула. Повярвайте ми, моите мечти са далеч по-скромни ☺))

Гледах и се възхищавах и дишах…релаксирах. Плавно избутвах водата с крака и гледах и отново се възхищавах, защото там долу не можеш да правиш нищо друго, освен да благодариш, че тази необятна вода ти е позволила да се сгушиш в прегръдките и, и да и се насладиш. Усещах единствено любов и благодарност към вселената за цялата благодат, в която ме е потопила.
Цвят, доверие и радост. Бях покорена от това, което се откриваше пред мен.
Научих, че не е необходимо да плуваш добре, за да се гмуркаш.
Научих, че моретата не са пълни с акули, които чакат мен цяла година, за да ме изядат ☺))
Научих също, че както и в живота, в най-важните мигове е нужно спокойствие ..и увереност.
Излязох от водата, която сякаш беше изсмукала всяка капчица страх и въпроси като „ами ако стане това или онова..ами ако се удавя“ …и не, нищо не беше същото. Бях отново себе си – по-смела, по- вярваща и очакваща следващото лято с нетърпение, за да се гмурна отново… с решителност ☺
Последва дебрифинг/ така водолазите наричат беседата след преживяна екстремна ситуация, която разбира се, е съпроводена с хладно пиво : ) / и историята на една ръкавица, за която ще разкажа следващият път….
И така, с малко сол по кожата, адреналин в кръвта и веселяшки майтапи, седяхме на бара, пиехме бира, вдигахме тост и си пожелавахме „за равен брой“ (поздрав, който си разменят водолазите за успешно гмуркане- броят на влизанията трябва да е равен на броя на излизанията от водата ☺ )
И ако в книгите пише, че само за минута под водата можеш да видиш толкова много същества, колкото в гората не можеш да видиш за месеци, то това е самата истина- свят, различен и непознат, свят на рибите и синия безкрай. Но за да те допусне той до себе си, трябва да го обичаш – истински! И никой страх не трябва да те спира да мечтаеш и да плуваш напред!

Светлана Тодорова

FilterDigest

[template id=”5751″]

 

CC BY 4.0 This work is licensed under a Creative Commons Attribution 4.0 International License.

Previous post

На кино с Илия Темелков -"Interstellar"

Next post

Потъването на Созопол

Борис Григоров

No Comment

Leave a reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.