Какво ли е да дишаш под вода? – историята на едно гмуркане
Беше лятото на 2013…когато препичайки се под жаркото слънце, сред топлите води и плажове на Егейско море, зоркото ми око забеляза няколко глави да се потапят и излизат от тюркоазите на Порто Елеа. Тогава за първи път ми хрумна идеята, че искам да се гмуркам . Най-страшна беше мисълта да ми спре въздухът, но като един типичен представител на зодия Овен решението беше взето в онази минута на лято 2013 ..и край! Идеята трябваше да се осъществи.
Настъпи 2014…месеците минаваха, дните се прокрадваха..август наближаваше, а с него и мечтаното гмуркане.
Пловдив – София – Солун -Халкидики….и ето ни с тайфата отново там…слънце, плаж, море, а въздухът…въздухът беше…но защо говорим за въздух…
Бях разговаряла с двама инструктури, които се съгласиха да ни гмуркат в същия ден.
В 11:00 часа започна опознавателната среща с инструкторите, които целяха да ни запознаят с основните практики, екипировката и прилежащите джаджи към нея. Запознаха ни със знаците които се използват под водата( заместители на говора…..чудех се как ще издържа 20 минути без да говоря ☺ )) ) , малко история за гмуркането и водолазите, малко закачки и повече смях.
Отправихме се към кея. Започнах да обличам неопреновия костюм. Стори ми се непосилна задача. Аз която никога не съм била на диета мислено ми се искаше да съм с 2-3 кг по-слабичка, за да успея да се вмъкна в това стегнато нещо ☺ . Няколко минути по-късно бях окичена с различни джаджи- балансираща жилетка, колан с тежести, за да не изплувам (звучи зловещо ), бутилка със сгъстен въздух и регулатор (накрайникът, през който дишаш).
И ето ме във водата…бях подписала декларация, че обещавам да живея и след дайвинга ☺ (ако четете това съм още жива ☺ )
Хванахме се за ръце, малко релаксация, малко асистиране ..последва гмуркане. Озовала се във водата..дишах през регулатора…въздухът беше сух, вдишвах и издишвах…усещах тежест..леко напрежение….липса на контрол, а метрите напредваха….
Инструкторът посочи един огромен камък и с ръка показа да отида до него, за да ме снима… запътих се…усещах напрежение..което не спираше, а се засилваше…реших да изравня налягането (така ме бяха научили предварително)…маската се повдигна. И край! Получих задух, водата нахлу в маската, в ноздрите, а след това и в гърлото …прииска ми се да се изкашлям..бях беззащитна…започнах да се давя, а онези 5 метра нагоре до повърхността ми изглеждаха като тунела на смъртта. Натисках регулатора, опитвах се да дишам, но единствено усещах блъскането на сърцето и липсата на въздух в дробовете си. Обърнах се към иснтруктора и посочих знак с ръка, че искам да изляза…идваше ми да изкрещя „и по-бързо моля“ ….
Почувствах се ужасно. Доказах си, че съм взела грешно решение и съм изложила живота си на опасност.
Асистентът ме пое. Опита се да ме гмурне на няколко метра отново под водата, но за мен беше безмислено. Бях разочарована.
Първата реакция би трябвало е да се откажа, но не! Не исках, бунтувах се вътрешно. Исках да знам, да разбера, защо дайвингът е удоволствие за толкова много хора по света и къде се крие разковничето към правилното гмуркане Не ми беше лесно, но не можех да давам път на разочарованието и провалът да ме покорят. Не!
Ден втори….
Седях на бара и се жалвах на двама нови приятели, които имаха отдавнашен опит в гмуркането, а морето и океаните бяха част от техния свят.
Разказах им какво ми се е случило. Спомням си, думите им „ ако не опиташ сега, никога няма да го направиш, повярвай“. Та нали затова съм дошла и не исках да се отказвам!
И ето ме отново във водата…с тях ☺)) …. облечена в най-симпатичния черно-червен неопренов костюм, накичена с различни джаджи- пълен комплект от екипировката. Страхувах се, но те бяха толкова внимателни. Оставиха ме да взема решение , когато аз съм готова, тогава да се потопя. Редувахме -потапяне, асистиране, релаксация. И така, ръкомахаща и обясняваща с вътрешен страх продиктуван от ужасяващи сънища свързани с вода и от едно за щастие не злополучно давене като дете, задавах въпроси..“ами ако…“, „ ами как…“ и докато се усетя с доверие….. вече гледах под водата….ей така, плуваща…без нито една дума, само следейки очите и жестовете на човека, който държеше ръката ми, и осъзнаваща, че на него му пука за мен… така нареченият „бъди“. Знаех, че този път ще се получи …
В дълбини на едно необятното море…по-синьо от всякога и по-тихо от нощта…аз бях там…..и гледах…гледах и осъзнавах как там всички, независимо от принадлежност, пол и професия… изглеждахме като неразделна част от заобикалящата ни среда…
Тогава осъзнах, че ключът към „ сърцето“ на дайвинга се крие в релаксацията и спокойствието , с което трябва да се потопиш, ако искаш да успееш.
Плувах, с онези сини плавници…избутвах плавно водата с крака..гледах във водата през маската, гледах и се опитвах да се заслушам в морето, но нищо…само тишина, като вълнуващ многопластов „сън“….. поемам глътка въздух и го задържам в дробовете си . Гледката която се откриваше пред мен беше прекрасна-големи камъни осветяващи се от слънцето и галени от водата, малки рибки движещи се на пасажи, изтласкващи се с конвулсия напред, които дори не ме забелязваха…те следваха естествения си ритъм и начин на живот. Необятна шир и неясна далечна тъмнина…вълнообразно движещи се водорасли, малки охлюви и раковини и една акула… ☺))) шегувам се. Мечтата на водолаза била да види истинска акула. Повярвайте ми, моите мечти са далеч по-скромни ☺))
Гледах и се възхищавах и дишах…релаксирах. Плавно избутвах водата с крака и гледах и отново се възхищавах, защото там долу не можеш да правиш нищо друго, освен да благодариш, че тази необятна вода ти е позволила да се сгушиш в прегръдките и, и да и се насладиш. Усещах единствено любов и благодарност към вселената за цялата благодат, в която ме е потопила.
Цвят, доверие и радост. Бях покорена от това, което се откриваше пред мен.
Научих, че не е необходимо да плуваш добре, за да се гмуркаш.
Научих, че моретата не са пълни с акули, които чакат мен цяла година, за да ме изядат ☺))
Научих също, че както и в живота, в най-важните мигове е нужно спокойствие ..и увереност.
Излязох от водата, която сякаш беше изсмукала всяка капчица страх и въпроси като „ами ако стане това или онова..ами ако се удавя“ …и не, нищо не беше същото. Бях отново себе си – по-смела, по- вярваща и очакваща следващото лято с нетърпение, за да се гмурна отново… с решителност ☺
Последва дебрифинг/ така водолазите наричат беседата след преживяна екстремна ситуация, която разбира се, е съпроводена с хладно пиво : ) / и историята на една ръкавица, за която ще разкажа следващият път….
И така, с малко сол по кожата, адреналин в кръвта и веселяшки майтапи, седяхме на бара, пиехме бира, вдигахме тост и си пожелавахме „за равен брой“ (поздрав, който си разменят водолазите за успешно гмуркане- броят на влизанията трябва да е равен на броя на излизанията от водата ☺ )
И ако в книгите пише, че само за минута под водата можеш да видиш толкова много същества, колкото в гората не можеш да видиш за месеци, то това е самата истина- свят, различен и непознат, свят на рибите и синия безкрай. Но за да те допусне той до себе си, трябва да го обичаш – истински! И никой страх не трябва да те спира да мечтаеш и да плуваш напред!
FilterDigest
[template id=”5751″]
This work is licensed under a Creative Commons Attribution 4.0 International License.
No Comment