“Изчезването на Элинор Ригби”

eleanor-rigby

Има три филма за Изчезването на Елинор Ригби. Неговият, Нейният и Техният. Любовна история, разказана през гледната точка на героите си. Това не е нова концепция и присъства в класики като Рашомон, но никога досега не е показвана в такъв мащаб. Първоначално режисьорът Нед Бенсън снима два филма, които показва на фестивала в Торонто през 2013 г., след което правата са закупени от Харви Уанстийн. Филмите, които са с продължение 4+ часа и в които множество сцени се повтарят, не са добро обещание за комерсиален успех. Затова на Бенсън му е поръчано да ги събере в един. Това е версията, която гледах и която ще коментирам в този текст.

Филмът е любовна история, която се фокусира, подобно на Синя валентинка, върху кризата в една връзка, докато същевременно показва flashbacks от по-щастливите мигове заедно. Елинор (Джесика Частейн) прави опит за самоубийство след загубата на детето си, но е спасена и започва живота си отначало в къщата на родителите си. Съпругът й Конър (Джеймс Макавой) не знае къде се намира тя, но докато я търси, трябва да се бори и за запазването на докарания си до фалит ресторант.

Двама души, разделени от разрушаваща трагедия, които се връщат към себе си, към родителите си, към това, което са били, в опит да открият отговорите, които ще отключат бъдещето им. Това е филм за бавното изцеление. В него героите се събират и отново се отблъскват един от друг. Търсят в сърцето на другия доказателство, че болката е споделена. Често се отправят на самотни нощни разходки, връщат се към места, които събуждат топли спомени, получават кратки мъдрости от родителите си или се сблъскват драматично из улиците на Ню Йорк.

DISAPPEARANCE-master675

Основната разлика със Синя валентинка е реализмът, с който е заснет вторият. За разлика от него, „Изчезването на Елинор Ригби” остава в красиво сниманите, осветени с мека топлина сцени, в лъскавите коли и луксозни ресторанти. Това препъва чувството за криза. Хаосът, настъпил във вътрешния живот на героите, не се комбинира добре с хармонично композираните кадри и омаловажава драматичния ефект.

Макавой и Частейн блестят. Tова е филм за тях двамата. С помощта на солиден актьорски състав във второстепенните роли, героите им получават запомнящи се сцени с драматична наситеност, която двамата актьори изнасят с привидна лекота. Частейн показва болката на героинята си не в истерични изблици, а в тихите сцени, в разговор или докато се усмихва на близките си сякаш всичко е наред. Точно този стремеж всичко да бъде наред и бягството от трагичното събитие са основната движеща сила зад изпълнението й.

За Елинор семейството е средата, в която тя се надява, че ще получи необходимото спокойствие и нов смисъл. Сцените с баща й (Уилям Хърт), бивш преподавател в университета, са най-добрата част от филма. Самите взаимоотношения между двамата изглеждат изживени. При това образът на пенсионирания професор не е сведен до раздаващо морални съвети клише. Той е уморен и тих човек, а мъдростта му клони към компромиса, не към абсолютното.

Филми като Турист по неволя и Един мъж и една жена (плакат на филма виси в стаята на Елинор) са очевидни вдъхновения. Изчезването на Елинор Ригби не прибавя нищо ново към тях, но разказва историята си непретенциозно и с уважение към зрителя. А присъствието на комика Бил Хейдър е приятно разнообразие и дава необходимата почивка от драматичното в точните моменти.

Мартин Касабов за FilterDigest

CC BY-NC 4.0 This work is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial 4.0 International License.

Leave a Reply

Your email address will not be published.