Винаги се сещам за една песен на Лорън Хил, в текста на която се казва как е отишла да слуша някакво непознато момче и той е изпял всичките й мисли. Сещате се, нали? Killing me softly? Точно това се случи с мен преди четири или пет години… Естествено бях първи курс в НАТФИЗ и едва ли някой би се учудил, че попаднах в едно мазе, за да гледам съвременен пърформанс на непознат за мен артист. Мазето наричаше себе си музей, но с правописна грешка. Претенциозна хипстерия – първото, което ми дойде наум. Но потъвам в чаша червено вино и нали всяка ситуация сама по себе си може да се окаже ползотворна… чакам да видя какво ще ми поднесе мазето тази вечер. На нещо като сцена, непосредствено до нас излиза бял гол мъж с руса перука. Викам си, супер. Сяда на пианото и започва да пее. Аз седя, мълча, слушам го с отворена уста, някои от думите достигат до мен, други откъслечно губят смисъла си и изведнъж го… чувам. Ама наистина. Сякаш от тялото ми виси щепсел и този бял и гол мъж, когото виждам за първи път, си е включил щепсела ми някъде в него и аз разбирам всяка дума, всяко усещане, чувство. Една вибрация, на която успява да ме включи това непознато за мен същество – Иво.

И да – опаковката е без значение. Важна е същността. Тези дни, четири или пет години по-късно Иво отново имаше концерт в Столично заведение. Вече преосмислила талантът му и силата на гласа му, просто се замислям за това какво е да бъдеш творец. Иво Димчев не е актьор, не е и певец. Той е творец, който ви показва света чрез себе си – буквално, чрез голата си плът и всичко, което притежава. Тялото му, вибрацията му, пластиката на движенията и онази уродливата същност на човешката душа. Всичко, което е той – без капка компромис или извинение. За това има различни творци, има различно изкуство, но най-вече – има различни хора. И не е важно какво, важно е как.

Въпросът, който се задава в публичното пространство е защо в България масата от хора не знае за този световноизвестен творец, който ежегодно обикаля света и участва в съвременни фестивали за изкуство, и то не какви да е – а най-престижните. Ми честно казано не знам. Тоест знам много добре, но не ми се коментира, защото всички знаете. А и май вече не ме интересува. Не останах с впечатление и въпросният световноизвестен много да се е закъхарил на тази тема. Смятам, че е повече от достатъчно, че все пак има хора, които се интересуват, слушат и евентуално оценяват. И които не бързат да кичат артиста с етикети, мислени-недомислени и криворазбрани. Също не всички са живо интересуващи се от това дали той е ХИВ-позитивен и някакви други напоследък модерни неща, които даже няма да спомена, щото вече цялото общество има пришка на езика (а предполагам и на мозъка) от повтаряне на едно и също.
Иво Димчев е творец, който сам си пише музиката. И текстовете. И всичко. Учил е в НАТФИЗ, после е напуснал. Тясно му е било. Защото е гигант, а гигантите не могат да живеят в кашон, някак не се получава. Тези дни по родните екрани се заобсъждаха разни неща, които не са свързани с изкуството му. Препоръчвам ви да не им обръщате внимание, а да се насладите на таланта му.

Теодора Иванова – Додо за
Filter Digest

Фотография на корицата: homoludens.bg

[template id=”14764″]

This work is licensed under a Creative Commons Attribution 4.0 International License.