Две десетилетия и 10 филма по-късно, през 2014, когато Нолан посещава подземните стаи на Уинстън Чърчил (където Гари Олдман прекарва повечето време от заснемането на “Най-мрачният час” – друг филм, в който Дюнкерк е широко споменаван) и изведнъж му хрумва, че всъщност може би е готов да снима това. Той започва да чете исторически книги за Втората световна война и това, което го впечатлява например е, че е имало толкова отчаяни войници, които влизат в морето и се опитват да преплуват до дома – около 55 км.
Нолан и Томас се срещат с “Уорнър”, където са снимали предишните 7 филма. “Предложихме им да го заснемем на живо (без компютърно генерирани ефекти и декори) – разказва Томас. – Казахме им, че искаме да заснемем евакуацията така, че публиката все едно да участва в битката.”
Създателите на филма също споделят с менажерите на студията, че биха искали да снимат филма без твърде много известни актьори. Кенет Брана има малка роля като британски офицер; Марк Райлънс има малко по-голяма, играейки собственик на лодка; Том Харди играе един от кралските военновъздушни пилоти; Килиън Мърфи играе изпаднал в шок оцелял. Но в по-голямата част играят малко известни или непрофесионалисти – Фион Уайтхед, певеца Хари Стайлс, Онорин Бернар. “Исках актьорите да бъдат 18-19-годишни, защото това е истината за това как сме водили нашите войни – казва Нолан и добавя, – Не исках да участват 35-годишни, които да играят такива на 25.”

Първоначално Нолан мисли да снима сцените на плажа край бреговете на Англия, до Съфолк, но след като предприемат проучвателно пътуване с дългогодишния дизайнер на продукции Натан Краули до местата, където реално се е случила евакуацията, Кристофър Нолан променя своето мнение. Те решават, че ще снимат в Дюнкерк, независимо колко червена лента ще им трябва (за да си осигурят разрешения) и това се оказва наистина много и никак евтино. След това Нолан и Краули започват да търсят колкото се може повече стари лодки и самолети. Стар норвежки параход е нашарен да изглежда британски, пенсиониран френски разрушител е довлечен от музея до Ламанш, докато антични и съвсем истински “Спитфаери” са докарани от частна колекция от Тексас. Това струваше много пари, подчертава Томас. Друга доста голяма сума е изхарчена за реконструкцията на пирса, дълъг почти километър, където британските войници са се редили, за да бъдат евакуирани. Само една малка част е останала от този кей в Дюнкерк, но базирано на стари снимки, кинопродукцията успява да възстанови окоро 800 метра за $900,000.
Някои исторически факти трябва да бъдат пресъздадени от доста оскъдна информация, например звука от пикиращата Щука, обстрелваща евакуиращите се войници на плажа. Записите от всяващата страх сирена, монтирана на корпуса и свиреща от въздуха преминаващ през нея са толкова стари и изхабени, че не могат да свършат много работа. Такива сирени няма в нито един музей, нито някакви запазен чертежи. Всичко, с което разполагат, са стари фотографии и звуковият инженер Ричард Кинг прави всичко възможно да изработи сирената по тях. “Направих няколко – спомня си той. – Прекопирах формата от фотографиите и пробвах коя ще свърши работа най-добре.”

Появяват се и други предизвикателства – например монтирането на огромните Imax камери на крилата на старите самолети било по-трудно, отколкото някой може да си представи, но най-трудната част от филма са снимките на сцените във водата. “Правил съм филми с огромни специални ефекти и огромни въздушни части – казва Нолан, – но никога в лодки и кораби.” Много от сцените са снимани в огромно изкуствено езеро в Холандия (една от сцените е снимана и в студията на Уорнър Брадърс), но това не прави никак по-лесна задачата на актьорите. Уайтхед прекарва няколко дни целият мокър, облечен в ужасно тежката мокра вълнена униформа, покрит с фалшиво машинно масло. “Приличаше на крем за бисквити, но не беше вкусно като тях.” – казва младият актьор.

За Кристофър Нолан сцените с Марк Райлънс в малката лодка са едни от най-трудните от целия филм. “Заклещени сте в тази лодка само с няколко души от екипа – казва Нолан и продължава, – Сякаш се връщах назад към дните ми от независимото кино, където едва няколко човека снимат целия филм. След това бомбардировача минава на 10 метра над главата ти, а ти трябва да гледаш към бойните кораби в далечината, всичко това координирано с арт директорите. Това беше странният контраст между интинмността на актьорската игра, която ни трябваше и масивният свят, който изграждахме около тях. Това беше едно от най-екстремните неща, които съм правил досега.”

 

След 68 снимачни дни, приключили през септември 2016, Нолан и неговият дългогодишен редактор Лий Смит се затварят за няколко месеца в студията на “Уорнър”, за да сглобят 54-часовия суров материал в работен вариант. И след това друг. И още един. “Имаше толкова много пермутации на този филм – казва Смит. – Не мога да пресметна колко съм изгледал. Всеки път, когато разместиш нещо, то има огромен ефект. Можеш да движиш слайдера малко напред или назад във времевата лента и да откриеш колко емоционално въздействие може да има това.” През есента на 2016 Нолан и Смит карат приятели да гледат различни версии на филма и ги молят за коментар, но не веднага след филма, а няколко дена по-късно. “Това, което търсехеме, беше не първосигналните емоции, а това, което мислят няколко дена след това”

Е, сега това, което всички казват няколко месеца след премиерата на “Дюнкерк” е, че това, което е направил Нолан, е най-успешният филм за Втората световна война правен някога. Филмът дотук е получил над 525 милиона, изпреварващ “Спасяването на редник Райън” ($449 милиона) и Пърл Харбър ($449 милиона). В САЩ се опитват да броят и “Капитан Америка: Първият отмъстител”($370 милиона), но в Европа едва ли някой смята, че това е филм за Втората световна война. Нолан получава от критиката многобройни положителни отзиви и номинации.

“Дюнкерк е просто историята, с която пораснах – казва той за филма, който влиза в мислите му от пътуване през Ламанша 20 години по-рано. – След това пътуване по море осезаемото усещане, реалността от това да се изкатериш на лодката и да прекосиш смъртоносната зона на военни действия – това остана в мен и израстваше с годините.”
Що се отнася до Ема Томас, епичният филм идва в подходящия момент: “Изглежда, че на никой не му стискаше да се впусне в такъв филм, с който ние се заехме.”

https://www.youtube.com/watch?v=73SdpQeWMps

Ясен Кунчев за
Filter Digest
по материали от: hollywoodreporter.com