В 11,45 часа преди 75 години състав на Софийския военен съд осъжда на смърт шестима души – за подривна дейност, в разгара на Втората световна война.
Един от обречените на разстрел Антон Иванов, Антон Попов, Петър Богданов, Георги Минчев, Атанас Романов е Никола Вапцаров – тогава само на 32 години, издал една книга със стиховете си, „Моторни песни“ (1940). Присъдата е изпълнена още същия ден, малко след 21 ч., на Гарнизонното стрелбище в София.

Вапцаров учи в гимназията в Разлог (1924 – 1926), след това в Морското машинно училище във Варна (1926 – 1932), по-късно наречено на негово име. Той е на учебна практика първоначално на кораба „Дръзки“, а през април и май 1932 г. с кораба „Бургас“ посещава Цариград, Фамагуста, Александрия, Бейрут, Порт Саид и Хайфа.^[11] При завършването на училището е произведен в ранг офицерски кандидат и получава диплом за машинен техник.

ПИСМО

Ти помниш ли

морето и машините

и трюмовете, пълни

с лепкав мрак?

И онзи див копнеж

по Филипините,

по едрите звезди

над Фамагуста?

Ти помниш ли поне един моряк,

нехвърлил жаден взор далече,

там, дето в гаснещата вечер

дъхът на тропика се чувства?

Ти помниш ли как в нас

полека-лека

изстиваха последните надежди

и вярата

в доброто

и в човека,

в романтиката,

в празните

копнежи?

Ти помниш ли как

някак много бързо

ни хванаха в капана на живота?

Опомнихме се.

Късно.

Бяхме вързани жестоко.

Като някакви животни в клетка

светкаха

очите жадно

и търсеха,

и молеха пощада.

 

А бяхме млади,

бяхме толкоз млади!…

И после… после

някаква омраза

се впиваше дълбоко във сърцата.

Като гангрена,

не, като проказа

тя раснеше,

разкапваше душата,

тя сплиташе жестоките си мрежи

на пустота

и мрачна безнадеждност,

тя пъплеше в кръвта,

тя виеше с закана,

а беше рано, беше много рано…

 

А там –

високо във небето,

чудно

трептяха пак на чайките крилата.

Небето пак блестеше

като слюда,

простора пак бе син и необятен,

на хоризонта пак полека-лека

се губеха платната

всяка вечер

и мачтите изчезваха далеко,

но ние бяхме ослепели вече.

За мен това е минало – неважно.

Но ний деляхме сламения одър

и тебе чувствам нужда да разкажа

как вярвам аз и колко днес съм бодър.

 

Това е новото, което ме възпира

да не пробия

своя

слепоочник.

То злобата в сърцето

трансформира

в една борба,

която

днес

клокочи.

И то ще ни повърне Филипините

и едрите звезди

над Фамагуста,

и радостта

помръкнала в сърцето,

и мъртвата ни обич към машините,

и синята безбрежност на морето,

където вятъра на тропика се чувства.

 

Сега е нощ.

Машината ритмично

припява

и навява топла вера.

Да знаеш ти живота как обичам!

И колко мразя

празните

химери…

 

За мен е ясно, както че ще съмне –

с главите си ще счупим ледовете.

И слънцето на хоризонта

тъмен,

да, нашто

ярко

слънце

ще просветне.

И нека като пеперуда малка

крилата ми

опърли най-подире.

Не ще проклинам,

няма да се вайкам,

защото все пак, знам,

ще се умира.

Но да умреш, когато

се отърсва

земята

от отровната си

плесен,

когато милионите възкръсват,

това е песен,

да, това е песен!

Filter Digest

This work is licensed under a Creative Commons Attribution 4.0 International License.