„Ето така, с всеки изминал ден, сякаш все повече искам да имам деца. Не знам как започна всичко. Може би когато ми каза, сякаш на себе си, не подозираше, че съм те чула: “Ми да, мислел съм си много пъти да имаме деца, двамата, с теб”. Като една истинска банка за яйцеклетки матката ми се оживи при тези думи. И със спокоен равен тон, повтори “деца”. И занарежда: “Ето, нали ти казах, че с теб сме тук, за да съхраним едно малко гущерче, което ще расте в нас, ден след ден, докато не проплаче на бял свят. Аз ще го обгръщам, ти ще му набавяш необходимите съставки да оцелее, докато не излезе навън и тогава пак с общи усилия ще го направим човек.” “ Добре”, казах й. “Обаче има един съществен проблем. Таткото. Този тук… май само така си говори. Не му е истинско, това което ни казва. Просто е прекалил с бърбъна.” “Ми ще намерим друг, не се притеснявай. Има време”, отговори ми смахнатата ми матка.
И така тръгнахме да го търсим. Ден след ден… аз се поглеждам в огледалото и й казвам… на матката, де “ Ей, слушай, от тези непрестанни запои няма да станем нито по-млади нито по-красиви. Дай да измислим къде другаде да го търсим Таткото, освен по баровете.”
“ Е, добре, ама къде?”, отговаря ми простата матка, нали няма мозък горката, само на инстинкти се води, ама иначе тръгнала да ми обяснява как ще гледа деца…“

Така започва един недовършен разказ. За жена, която живее в големия град и се чуди дали някога ще я застигне майчинството. Жена, която води диалози с органите си. Жена, която е засипана с всичко, което може да си пожелаете, но не и с любов. Една все по-реална действителност. Прирастът на деца в България клони към все по-малки числа. И преди да ме засипете с обвинения, да ми кажете доводите си, че „за да нямаш деца, зад това се крият само оправдания“, ще ви кажа моите причини. И те са далеч от довода „няма мъж – няма деца“. Мъже много – бащи малко, това е факт. Но не в това е проблемът. Дете можеш да имаш и без баща. Трудно, но не невъзможно.
България – 2015 година. Държава, събрана в един малък град, който все повече отеснява. Здравеопазване, детски градини, училища – не е нужно да изброявам, нали? Ще ми кажете „как се оправят всички, които раждат“. Ще ви кажа – не се оправят. Примиряват се, до колкото могат. Опитват да живеят по различен начин или просто потъват в системата. Аз не мога дори да си представя какво е. А и не искам. Знам какво коства, виждам го в приятелите си, които отглеждат съкровищата си и всеки ден се борят с реалността. „Да имаш дете, означава да пуснеш сърцето си да се разхожда извън теб.“ В тази проста истина се крие страхът или нежеланието на мнозина. От друга страна, Земята е все по-пренаселена и може би много от нас си казват, че да се размножаваш вече не е самоцел. Има и други неща. Тук ще викнат майките, които твърдят, че ако не оставиш наследник след себе си – все едно не си живял. Да, сигурно е така. Но за мен не на всяка цена. А тази „всяка цена“ е всичко, което виждам около мен. Всеки ден.
Иска ми се светът да е едно по-хубаво място. И тогава може би изборите ще ни водят сами и нищо няма да е толкова сложно и непосилно. А това в какъв свят живеем – зависи предимно от нас, нали?

Теодора Иванова – ДОДО за
FilterDigest

This work is licensed under a Creative Commons Attribution 4.0 International License.