Лятото излетя през прозореца. Не разбрахме как и кога. Есента идва с дребни крачки, за да ни покаже, че слънцето може да е наше бегло притежание поне още няколко седмици. Лъкатушейки между няколко тона с мисли, с мъка се застопорявам на една или друга. Светът около мен е в движение, колкото да плете новини на една кука. Има свойството да повтаря като папагал. Днешните химни, които се пеят са: бежанците, Аполония, връх Мусала, малки кученца, снимки в басейни, снимки с коктейли. Мисля, че интернет никога няма да бъде отражение на живота. В нито една вселена. Прекалено извратено би било след няколко века учените да съдят за нас, според постовете ни в социалната мрежа.
По новините предупреждения за високи температури, а на масата ми купичка с презрели къпини. Септември обещава да е топъл и красив. Наградите на MTV ме карат отново да преосмисля смисъла на съществуването си и за пореден път да си кажа, че този свят, който ми предлага телевизорът, не е моят свят. Световете на Джордж Лукас, Тери Пратчет и Дъглас Адамс са в пъти по-близо до реалността ми, от това, което виждам на музикалните награди тази година.
Междувременно дочитам книга. “Хлебарка” на ливанския писател Рауи Хадж, издание на “Жанет 45”. Колебая се дали да му сложа етикет „емигрантски роман“, но той е нещо много повече от това.Текст, който вълнува и е в унисон с времето ни. Текст, каращ ни да погледнем през очите на бежанците, през очите на хлебарките, през очите на хората, които спят удобно в меките си чаршафи, необезпокоявани от чуждата самота и тленност. В този свят, изтъкан от бедност и безразличните очи на минувачите пацифизмът е лукс, лудостта е реалност, а любовта, колкото и не на място да е – съществува. Силни метафори, съчетани с алегоричен стил, който граничи с буквализъм. Думите на Хадж, оставят мокра следа в ума ми. Следа, която бавно се застила в пластовете от спомени и подсъзнание.

Друго заглавие, което силно се насели в ума ми е на български автор. Това е забравеният шедьовър на Георги Божинов – „Калуня – каля“, издателска къща „Хермес“. Книгата излиза за първи път чак през 1988г., напълно безшумно и без никакъв отзвук. По това време писателят не е бил сред звездите на соцреализма и дълги години е бил репресиран от партията.

Мнозина вече се изказваха относно това заглавие и както винаги ще се намери някой, който да си каже мнението. Но… както обичам да казвам – мнението е като задника – всеки го има, но не всеки е длъжен да си го покаже. Така, че забравете за думи като „посредствена литература“ и „нищо особено“. Тези изрази могат да излязат от гърлото на завистливи глави, които понеже нямат какво да кажат, решават да заемат опозиция, за да е по-интересно. Заставам с цялото си същество зад това си твърдение. Относно историческата правдоподобност, макар и представен като исторически, нека не забравяме, че това е художествена литература и всеки може да интерпретира смисъла й по своему. Да, действието се развива по времето на османското робство, погледнато през очите на един турчин, но никъде няма да намерите конкретно ситуиране на време и място – за това може да се досетите сами. Ако искате.

Теодора Иванова – Додо
за FilterDigest

This work is licensed under a Creative Commons Attribution 4.0 International License.