Приказка за хонорара

Published on: 27/01/2016

Filled Under: Размисли

Views: 740

Tags: ,

marinus_500

„Имало едно време една жена без уста. Тя имала дупка на мястото за устата, но това не й пречело. Всеки път, когато искала да каже нещо, от дупката падала една дума, написана върху малко листче. Жената взимала думата, прочитала я внимателно и започвала да пише с дългите си пръсти върху пишещата си машина.
Жената живеела в дом целият от стъкло и напълно прозрачен. Когато някой минел покрай къщата ѝ, той лесно можел да види дали тя закусва, чете до печката или трака на машината. Понеже гости не ѝ идвали често (хората се смущавали от дупката вместо уста), жената общувала с хората едностранно. Тя натраквала мислите си на хартия и окачала листи на прозрачните стени на дома си. Така всеки минувач можел да се осведоми за състоянието ѝ. Нужно било само да се спре и да прочете написаното. Но минувачи рядко спирали, а тези, които го правели, сякаш разбирали накриво значението на думите ѝ.
В една мъглива зимна утрин текстът гласял:
„Спряха ми тока. Останаха няколко цепеници. Вкъщи е студено, хладилникът е празен. Хонорар не пристига.“
Минувачите мислели, че това е някаква шега, те се смеели гръмко и показвали на жената насърчителни знаци с ръце.
На следващата сутрин жената без уста натракала друго.
„Днес си скъсах чорапогащника. Нямам пари за нов. Обувките ми пропускат в дъжда и не мога да изляза на разходка. Молете се за мен – чакам хонорар.“
Хората четяли и се смеели, коментирали помежду си, че творците винаги драматизират и в това им е чара. Никой не се спрял за дълго пред дома й, никой не взел думите ѝ насериозно.
Докато един ден в града не се появила нова личност. Тя имала дълга цветна рокля, оранжеви коси и влачела след себе си три огромни куфара. Навсякъде по палтото ѝ били забодени карфици, а на врата й висял шивашки метър, на който пишело – „МОДОМЕР“.
1vqCqJv
Тя се спряла пред дома на жената без уста и прочела всички листове, които били закачени на стените. Те били толкова много, че й отнело известно време, но тя стигнала до последния и зачела на глас:
„Не ми трябват пари, когато имам ръце. Аз не съм човек като вас. Може би нямам сметки за интернет, телефон и вода. Аз нямам нужда от нови дрехи. Аз работя – пиша без заплащане само, за да видя усмивките ви – а после, когато не успея да си платя наема и ме изгонят от вкъщи… кой ще ми бере грижата?“
Червенокосата си казала, че това сякаш го е писала тя и почукала на вратата на Пишещата. Пишещата отворила, а от устата ѝ паднала дума – “приятел “. Щом двете се видели за първи път, веднага разбрали, че ще станат приятелки за цял живот. Свързвали ги няколко неща, но най-много си приличали по неугасващите пламъчета в очите.“

Краят на тази приказка е недовършен. Оставям сами да прецените как Пишещата и Червенокосата са си плащали сметките. А дали е възможно да бъдеш „творец“ без да умреш от глад, това е стар и изтъркан въпрос, който ни мъчи всеки ден, тук в страната на неограничените невъзможности.

Теодора Иванова – Додо
за Filter Digest

CC BY-NC 4.0 This work is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial 4.0 International License.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *