“На ръба” сме

11182165_805396036203858_4870953395578275064_n

На ръба – израз, който напоследък се сблъскваме под всякаква форма. Ситуациите ни водят до чисто житейски състояния, в които спокойно можеш да се почувстваш сякаш си на ръба. Но всички метафорични значения губят смисъл след като посетихме едноименната постановка на Александър Морфов в Народният театър. Осемнадесети май, часове преди началния час, забелязваме Деян  Донков в инвалидна количка. Той участва в постановката, която ще гледаме, но към този момент не намираме логично обяснение за инвалидния стол.

До началото на пиесата прекарваме времето си на “покрива на София” (кафето на Държавния архив), където неминуемо се появява чувството да си на ръба, броейки едновременно хората на улицата и преминаващите самолети.
Присъстваме на нещо, за което не знаем нищо повече от това, че мненията за представлението се разделят противоположно на двата полюса. На голямата сцена, обстановката пресъздава действие, което ни връща назад в деня. Група приятели седят “на ръба” на покрива в панелен блок, където нещата и представата за света е различна, приятели които са на ръба на безизходицата, наблюдавайки отлитащите железни птици с човешки товар, които няма да се върнат повече… Птиците са като ято, а сцената приключва с философията “скачай”, отваряйки един огромен цикъл от събития в следващото действие. Сцена, която наслагва всичко, сцена изпълнена с динамика и изключителна градация, надграждане пресъздаващо негативната реалност, която е  отвън докато ние имаме честта да наблюдаваме тази постановка. Тази динамика преминава в разредения въздух, в препълнената зала, оставяйки зрителите без дъх. Някъде там в масовката се откроява един “изрод” в инвалидна количка, който показва единствените човешки качества, въпреки невменяемостта на героя си. Деян Донков в инвалидна количка обяснява всичко, без думи. Всъщност ако има нещо, което да се откроява в масовите сцени, то това е той. И въпреки някои противоречиви мнения за него,  Деян Донков за пореден път доказва, че е един от най-добрите ни актьори.

11038252_805396372870491_6067061395528423707_n

Краят на второ действие предизвиква еуфория и избухването на залата в аплодисменти, които напълно се вписват със затварянето на цикъла в третата сцена, новогодишно празненство, което протича в минорно настроение, в размисли, равносметки и тъга по емигриралите деца. А родителите им остават в нищета, само се молят децата им да не се връщат, за да не стават зрители на реалността.

11002505_805396326203829_2391759868532795865_n

Естественият кръговрат завършва едно бебе, което щеше да израсне сред нация, която вече я няма, няма, няма… Няма реплики, няма диалози, само музикален фон на всичко напластено, симфонии от цигулки, контрабаси.  Сега разбирам защо и зрителите нямат думи, защото видяното не може да бъде описано, защото няма думи, няма нация, а има едно време една България. И все пак, някъде там, някъде над нас остава да виси песента, с която започва и завършва спектакълът… And I think to myself, what a wonderful world…

Даниел Йовков за Filter Digest
Редактор: Мария Цветкова

Ето и парчето, което е лайтмотив в пиесата:

https://www.youtube.com/watch?v=V1bFr2SWP1I

Прочетохте ли “Шърли Валънтайн – мечта, която правим истина”
DSCF8874te

CC BY-NC 4.0 This work is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial 4.0 International License.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *