Лицевата книга – каталог на виртуални души

Published on: 04/05/2015

Filled Under: FILTER, Karussell

Views: 1321

Tags: , , , ,

wpid-photo-jan-1-2014-823-pm1

Черно-бели фотографии, алтернативна музика, дълбокомислени статии, ексхибиционистки постове, фотоси на храна – „инстаграм, инстаграм – първо снимам, после ям“ – всички ние живеем някъде там, в къща от хартия, която не можеш да докоснеш с ръка. Дълбоко архивирани са чувствата ни, връзките, емоционалните възклицания и важните събития в тъй наречения наш живот. С тази разлика, че във виртуалните вселени, които градим, пост след пост, всичко е възможно. И всичко е на показ. Питам се кога човекът стана така жаден за внимание. И веднага си отговарям, че може би винаги е бил. Променя се само способът.
o-INTERNET-ADDICTION-facebook
Времето се изменя, това е разликата. Времето е бързо, ние все по-отегчени. Времето е късо, а приоритетите ни – смешни. Мисля си, че на дъното на това стои желанието да покажем на другите, че сме успешни, красиви, щастливи. Или тъжни, самотни, забравени. Понякога самовлюбени, друг път влюбени. Четох някъде, че когато чуем мелодията за известие или съобщение, тялото ни отделя ендорфин – хормонът на щастие. Защо? Защото някой е харесал нещо, отделил е миг внимание на наша снимка или публикация и после мигновено я е забравил. Защо? Защото не е намерил време да ни се обади, но е намерил една секунда между обяда си и работата си, откраднато време, в което с едно машинално внимание ни показва, че одобрява малка част от нас. Несъществуваща усмивка, излетяла по-бързо и от мигът, който предхожда това изречение.
wpid-photo-jan-1-2014-817-pm2
Не е сериозно с моите ненавършени трийсет да говоря за „едно време“, но знам, че връстниците ми помнят времето без мобилни телефони. Говорено и изписано е много по темата, но искам да ви разкажа какво помня аз. Помня, че когато исках да извикам приятел навън, просто отивах у тях, а ако той още спеше или беше излязъл за малко, родителите му ме канеха вътре – да го събудя или изчакам. Помня, че често не се разбирахме нищо, просто всеки знаеше, че на другия ден ще се видим. Нямаше уговорки, обаждания и съобщения. Нямаше „пиши ми“, „ще се чуем“. Когато бях болна и не ходех на училище, съучениците ми изпращаха някого до вкъщи, а тези, които не можеха да дойдат, ми пишеха писма или звъняха на домашния телефон. Помня снимките на хартия, от малкия кодак апарат на майка ми. Помня трепетното чакане пред фотото и грабването на малкия хартиен плик, който съдържаше спомените ни на фотографска хартия. Помня, че се избивахме кой ще ги види пръв. А после ги носехме в училище, за да ги видят останалите. Или се събирахме у някого, за да „разглеждаме снимките от морето“. Когато не си излязъл добре на някоя снимка, можеше да я смачкаш, да я изгориш, а сега можеш да я изтриеш от стената си, но не можеш да я изтриеш от сървъра, знаеш, че тя е някъде там, каквото и да направиш. Завинаги. Звучи страшно, нали?
В социалните мрежи има правила. И с този абзац, искам да поздравя мой преподавател, който наскоро си позволи да напише на стената на колега упрек, относно нейна забавена работа по задача. Не зная дали преподавателя ни докрай разбра престъплението си и едва ли, но ние бяхме потресени. Мога да го сравня с нещо като да напишеш на главния вход на университета: „Теодора не се справя със задълженията си и може да не получи заверка“. Без да съм докрай информирана, съм почти убедена, че вече някой си е направил труда да напише нещо по темата за етиката в интернет.
Виртуален сеир. В лицевата книга можеш да видиш всичко. И „никога не е късно да станеш за резил“ е все по-актуален израз. Снимки на писатели, голи до кръста – показват плът и мускули в личните си профили. Искам да чета книгата ти, но не искам да гледам разголеното ти тяло, господин писателю. Бях ти фен, но вече не. Засилени контрасти, пиянски подвизи, крака на плажа, домашни любимци и деца. Господи, децата. Това е тема, която заслужава отделен текст. Тези родители замислят ли се, че не дават право на избор на това същество? Да бъде ли част от този пощурял свят или не? Представете си следната ситуация. Новият ви приятел или приятелка е дошъл на гости у вас, а майка ви му показва вашите голи снимки, от които се засрамвате. Е, вече няма нужда от това. Всичко е там. От първият ви дъх, от първата ви безпомощна усмивка, от първите ви стъпки. Сякаш всяка майка е родила самия Иисус и човечеството просто трябва да види всяка негова най-малка постъпка, от началото – до края. Може би проблемът на бъдещите ни деца няма да е липсата на места в детската градина, а липсата на свободни потребителски имена.
Не ме разбирайте погрешно, не искам да бъда лицемер – аз също обичам да споделям на стената си, но все още предпочитам да го правя лице в лице и с чаша вино. И все още обичам допира на истински ръце и гледката на усмивка, чиито устни можеш да целунеш. Но не със скоба и звездичка.

Теодора Иванова – Додо
за FilterDigest

 

CC BY-NC 4.0 This work is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial 4.0 International License.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *