Днес мръсната пяна, която е на повърхността, нищи и развява мощно махалата на инерцията, на хорските зли езици и на бедните душици. Журналистите са известни с търсенето на „сензации“, така, както златотърсач търси слюда в изчерпана златна мина. Но днес журналистите търсят кръв и гной, търсят плесен и тегоба, търсят нещастна душичка, в която да светнат камерите, да включат микрофоните си и ето ти репортаж. За чудо и приказ. Това е журналистика. С думата журналистика си измиват ръцете в мръсното ведро на собствената си тясна съвест и всичко е наред. Не стигат циганите, бедствията, войните, позорното замърсяване и унищожаване на планетата, не това не стигна на тези професионалисти, на тези блестящи кадри – репортери. Трябваше да се занимаят и с човечеца, който е имал нещастието да се роди тук и да се разболее от алкохолизъм. Но не само! Имал е нещастието, видите ли, да излезе от прашасалите рамки на обществото.

Калин Терзийски. Писател, лекар, алкохолик. Подреждам неслучайно тези епитети точно в този ред. Първо ще си отговоря на въпроса дали харесвам Калин като писател. Ще кажа – да. Но това „да“ ще е твърде уклончиво и условно. Не харесвам медийното му поведение, не харесвам човешкото му поведение, но това няма никакво значение. Значение сега има злоупотребата. Не искам да му бъда съдник, нито защитник. Но това, което се случва в момента, на гърба на този човек е престъпление. Морално.
Престъпление е да правиш „репортаж“ с човек, който видимо не е на себе си. Човек, който страда, независимо по каква причина. Да не говорим, че като повечето „репортажи“ задълбаването е ненужно и отдавна забравено. Каква е причината и поставени на негово място не бихме ли имали същата съдба, това никой не пита, не иска да знае и стиска очите си пред подобни заявки за истина. Човек болен, човек алкохолик, човек в положение, в което всеки от драгите му съдници може сам да изпадне и както знаете никой не е застрахован нито от болест, нито от бедност. Лудите, пияните, клошарите – винаги гледам със съжаление на тях, но не само – с ясната мисъл, че аз самата бих могла да попадна на тяхното място. А този човек, който се е срещнал с Калин, видял е състоянието му, надушил е като акула кръвчицата на сензацийката, този човек, според мен не е честен. И тази, която ги е пуснала в дома си, там където сега живее Калин и точно тя, която повтаряше мантра за любовта си, подочути думи за безусловната любов и нейното съществуване и повторени като папагал… и нея не искам да съдя, но смятам, че не е честна с този, комуто свири Битълс на пианото в дома си. И всички, които раздухаха тази история, ритнаха един паднал човек в главата – всички те, смятам, че не са честни.

Пияният писател се изказва за Хайтов и Радичков. Изказва се нелепо, да, но пак повтарям – той е пиян. И това е новина, драги мои. Не, не е новина нещо друго, не беше новина, когато Калин получи награда за литература на Европейския съюз. Не беше новина и борбата му да оцелява, докато се кичи с титлата „писател“. Нищо от това не беше новина. Нито книгите му, нито трудовете му. Но пиянството му, изневярата му, думите му за Хайтов и Радичков – ето това е журналистика. Интервю с пиян човек. Браво! Сигурна съм, че ако журналистиката въобще имаше морален кодекс, лъжата и разговорът пред камера с човек в несъстоятелност на разума си, биха били престъпление. Но морален кодекс на днешната журналистика няма. И няма и да има. Защото това не й е в характера, просто.
А на нещастните хорица, които днес заявиха по телевизията, че ще съдят Калин, искам да им пожелая никога да не изпадат в неговото положение, защото от това просто няма нужда. Дори да се случи, те пак няма да разберат колко погрешно е всичко това и колко безпощадно едностранни са мозъците им. Емпатия. Потърсете значението на думата в речника.

Теодора Иванова – ДОДО
за Filter Digest
[template id=”5803″]

This work is licensed under a Creative Commons Attribution 4.0 International License.