на Д.

Помниш ли онзи път, когато се срещнахме? Аз бях с червена карирана риза, а ти… и ти беше с червена карирана риза. Така ми се запечата този образ, че сега е като татуировка на мозъка ми. Сякаш беше вчера, наистина, още помня усещането по ръката ми от косата ти. Защо съм я пипнала? Сигурно защото косата ти е такава – неустоима за допир. Помня как миришеше на сапун и сълзи. На басейн. На асфалт напечен от слънцето. На вятъра на село, когато се разхождаш надвечер, небето е розово, а керемидите на къщите червени. Като ризата ти. И като моята.

Имам архивирани в главата си толкова мигове на докосване. Дълго, случайно, бързо, откраднато, на улицата с крясък – „прекрасен ден, нали!“. Питаха ме, на някакви силни наркотици ли са тия хора… ами не, казвам, не е това, просто… живеят. Именно тази ти способност … тя ли те доведе до пределната точка, в която вече не мога да докосвам косата ти, не мога да усещам мириса на сапун и сълзи? На басейн. На асфалт напечен от слънцето. На вятъра на село, когато се разхождаш надвечер, небето е розово, а керемидите на къщите червени. Като ризата ти. И като моята.
А сега често се припознавам в теб на улицата и навсякъде. Случва се да зърна лицето ти сред тълпата. Само за миг да ми се усмихне и да изчезне. В чертите на някой съвършено непознат. А аз да го проследя и дълго да се взирам в лицето му с надеждата, че ти отново ще се появиш там. Но не се случва. Никога не става втори път.
Вече на никого не казвам. Мълча си. За това, че виждам лицето ти на улицата. За това, че изскачаш ненадейно… и все така си ме прерязва на две мисълта за теб. Е, вече не ме задавя в рев, но е все същото. Спазъм в корема. Мисля си и с другите ли е така. И те като мен мълчат. Всеки си таи болчицата в ръкава като мишка и си се къткат. Едно-друго. Ръкава и мишката, душата и болчицата. И си се имат двенките, в някои по-студени нощи си се греят с измислена светлина и не роптаят.

А смъртта от друга страна е хубаво нещо. Успокоително. По-добро не може да се измисли. Ми как иначе щеше да става? Не знам. По някакъв по-компактен и безболезнен начин, предполагам. Ами, да. В някоя друга галактика. Не в тази, нашата. Тук всичко е баааавно, много бавно и мъчително. И идването на този свят и отиването. Но понякога идва бързият влак. И грабва най-хубавото парче в града. И тогава всички са много ядосани. И много плачат и много проклинат и спират да си говорят с Господа. Ама има нещо, което ги крепи да не паднат ничком. Това, че са заедно вероятно. И това е най-големият компромис. За това, че всичко останало е така болезнено. Това, че сме заедно. Ние, останалите. Докато още сме тук. Но като помислиш по-глобално смъртността е относително висока, а Земята – пренаселена. И след сто години ще сме рамо до рамо и ще се блъскаме като в японското метро. Ще има хора, които ще тъпчат хора, не само в метрото, ами в хотелите, ресторантите, в баровете и в кината. Въпреки, че до тогава всичко ще е еволюирало до извънземна степен и сигурно никой няма да ходи на кино или театър. Всеки ще има всичко в дома си, или направо в главата си. И сигурно ще има хора, които ще ни тъпчат по къщите ни. Където също ще е пренаселено.
Да, смъртта е хубаво нещо. Но не когато те връхлети, докато още не си излязъл от тоалетната. По бели гащи дето се вика. Тъй неочаквано, както си се смеете на някоя глупава шега, дето само вие си я разбирате. То е като да се задавиш с най-пухкавото тирамису. Рецептата за него, лично главният сладкар е откраднал от баба си. Задавяш се с това гениално тирамису и докато умираш оцъклен и изненадан, тихо си казваш, „бабо, чакай ме, идвам.“

 

Теодора Иванова – Додо
за Filter Digest

[template id=”14481″]

This work is licensed under a Creative Commons Attribution 4.0 International License.