През 19 век Аугустин Френел инсталира нов вид лещи на фара Кордуан – единственият, чиято светлина достига на километри навътре в морето.

„Ако бях римокатолик, може би, бих обещал да построя параклис в чест на някой светец. Но, тъй като не съм, ако изобщо смятам да обещая нещо, то това е, да издигна морски  фар.“ Бенджамин Франклин, юли 1757 г.

Още от древността хората са палили огньове по върховете на хълмове, за да предупреждават екипажите на корабите, че приближават суша. По-късно, осветяването на пътя към пристанището става чрез изгарянето на въглища или посредством маслени лампи, поддържани от  огледала. Така, сигналите могат да достигнат много навътре в морето. Тяхната сила,  обаче, изчезва, когато настъпи тъмна и бурна нощ. В продължение на векове, крайбрежията са осеяни с отломки от разбити кораби, заедно с цели екипажи, загинали вътре, поради неспособността на капитаните да видят брега, преди да е станало твърде късно.

Всичко това се променя през 20-те години на 19 век, когато френският физик Аугустин Френел изобретява нов вид лещи, представляващи пръстен от кристални призми, подредени във фасетиран купол, който отразява пречупената светлина. Ученият поставя своето изобретение на фара Кордуанн, разположен на естуара Жиронд, който се намира на около 100 км северно от югозападния френския град Бордо. Един, единствен фар е в състояние да осветява пътя на моряците много морски мили навътре в морето.

 

Фарът Кордуан е най-старото функциониращо съоръжение от този вид във Франция. Строителството му започва през 16 век, но сигнални огньове са палени на това място стотици години по-рано. Фарът е първият в света, който е построен в открито море. Внушителният страж, изграден от бял камък, е истински ренесансов шедьовър. Едновременно катедрала, крепост и кралски дворец, този „Версай в морето“ е както историческа забележителност, така и  стожер на морското инженерство.

Френското Министерство на културата го обявява за исторически паметник през 1862 г. – годината, в която същото е сторено и с  парижката катедрала Нотр Дам дьо Пари. Достъпен само по вода, фарът  Кордуан предлага на своите посетители невероятния шанс да се изкачат във вътрешността на старинната постройка и да надникнат във въображението на Френел.

Впечатляващ експонат

Медок е район в Бордо, известен със своите лозя, вина и замъци. Стъпили веднъж тук, малко туристи се отправят на север, към заспалото градче Сен Пале сюр Мер, откъдето фарът Кордуан няма как да не бъде забелязан,  макар че, и самите жителите на Пале изглежда изобщо не се интересуват от този верен страж. Крайбрежните кафенета, предлагащи прясна риба и палачинки с течен шоколад, са популярни сред местните хора. Много от тях се качват на лодка за лов на миди Сен Жак, а след това отиват на разходка сред околните борови гори. Но веднъж на ден от Порт Роян тръгва катамаран, превозващ  хора, към открито море. Когато градът се скрие от поглед, а вятърът започне бясно да развява платната на кораба, тогава изниква фарът, който сякаш разделя хоризонта като облачен стълб. Повечето свидетели на тази спираща дъха гледка не спират да се чудят: Защо такъв впечатляващ експонат е изграден на място, където малцина биха го видели?!

Всъщност, внушителната архитектура на фара Кордуан има дълга и бурна предистория. Според легендата, на безименния тогава остров са били палени малки огньове още от началото на 9 век, по заповед на  френския крал Карл Велики. По-вероятно е, обаче, Черният принц(Едуарт от Ууудсток, който създава кралски двор в Бордо) да е първият строител на кулата върху пясъчната ивица. Действието се развива през втората половина на 14 в.

Повече от двеста година по-късно, през 1584 г., френският крал Анри III нарежда да се построи фар на естуара Жиронд. Кралят иска не просто съоръжение, което да навигира корабите, а впечатляваща кула, достойна за неговия статут. Кула, която ще замени рушащата се постройка на Едуард. Анри III наема парижкия архитект Луи дьо Фоа с изричната заповед да създаде „кралско произведение“ – сграда с екстравагантно декорирани апартаменти, помещения за пазачите, огромен фар и собствен параклис.

Религиозните войни, както и различни финансови и технически предизвикателства са причина изграждането да напредва бавно, но дьо Фоа, отдаден изцяло, продължава работата си дори и след смъртта на Анри III (случва се така, че кралят никога не прекрачва прага на кулата, в която се помещава фара).

Моряците, които закотвят корабите си на естуара Жиронд, са свидетели на впечатляваща гледка –  гранитни стъпала, водещи до солидна каменна сграда, с височина 67.5 м, устояваща непоклатимо на нестихващата сила на вълните.

Минавайки покрай помещенията за инженерите и обслужващия персонал, посетителите изкачват повече от 300 стъпала, запълващи пространството между няколко просторни галерии, чиито интериор отразява традиционния стил на отдавна отминалия период от времето на Анри III. Позлатени тапицерии, богато украсени фронтони, малки ниши, куполни тавани, черно-бели мозаични плочки – всички тези детайли пренасят в далечния 16 век.  Капитанът може да спре, за да се помоли за благополучието  на своя кораб и екипаж в параклиса Нотр Дам дьо Кордуан, преди да се изкачи до върха на този, отдалечен навътре в морето, страж.

Кръговите отвори на Кордуан позволяват на горивото за осветяване да се издига до върха на фара с помощта на макари, вместо да се носи по стълбите.

 

Фарът е запален за пръв път през 1611 г. – огънят, подхранван от катран и дървесина, е поставен във фенер. Жестока буря изгасва светлините на Кордуан към средата на 17 в. Тогава пазачите ги заменят с фенер, в който огънят се поддържа върху метален басейн с помощта на масло от китова мас. Това позволява по-голям контрол върху пламъка, но за съжаление на моряците, предизвиква замъгляване на светлината. В началото на 18 в., китовата мас е заменена с въглища, което, пък, се оказва трудна за поддръжка осветителна система. На пазачите им се налага постоянно да качват гориво до върха на фара и да поддържат огъня денонощно. През 1782 г. на фара е инсталирана система от маслени лампи и медни рефлектори. На практика, вече няма нужда да се пали огън.

А до края на 18 в., часовникарите изобретяват въртяща се светлина от механизмите, задвижващи часовниците. Така е създаден първият въртящ се фенер на фар в света. В спокойно време, тези лампи помагат адекватно на корабната навигацията, но те не са достатъчно мощни, за да осветят пътя на измокрения до кости, уморен от бурята моряк, който се бори за живота си на кораба, плаващ далече навътре в морето.

След Френската революция от 1789 г., се правят опити да бъдат изкоренени всички символи на Стария режим – форма на управление, при която цялата власт е съсредоточена в ръцете на монарха. Това означава пълно заличаване на кралските изображения и надписи във фар Кордуан, който сам по себе си е въплъщение на почитта към монархията.

Само бюстът на Луи дьо Фоа на входната ниша е непокътнат, просто защото е твърде тежък за транспортиране, и посетителите могат да видят статуята и днес.

Находчиво изобретение

През 19 в. оптиката е наука, която тепърва прохожда. Учените са запознати с теорията на нидерландския физик Кристиан Хюйгенс, според която светлината преминава под формата на вълна, но много остават скептични. Аугустин Френел, обаче, я доказва на практика. Французинът открива, че може да улови и пречупи светлината като подреди поредица от малки призми във формата на кошер.

Системата на Френел е базирана на ключов принцип от геометричната оптика – когато светлината преминава от една среда в друга(например от въздуха към стъкло и обратно) тя променя посоката си. Концентричното разположение на обектива и пречупването на светлината създават комбиниран интензитет на светлината, много по-голям от самия светлинен източник. Това, от своя страна, позволява светлината да бъде видима от много по-големи разстояния. Френел инсталира своето изобретение на Кордуан – фар, който е вече известен в страната, в която се намира, и който е разположен в район, славещ се с опасно, каменисто крайбрежие. До 60-те години на 19 в. хиляди фарове са оборудвани с лещите на Френел – от малки пристанищни фенери до големи морски фарове.

„Всеки морски фар си има свой собствен почерк“, казва Микаел Нову , един от четиримата пазачи, които живеят целогодишно в Кордуан.„Светлината тук се затъмнява три пъти на всеки 12 секунди“. Нову посочва апарата на Френел вътре в кулата. Достъпът до него е ограничен. Там могат да влизат само пазачите и уредниците.

Скритата светлина е ритмична светлина, чиято продължителност, във всеки един период, е по-голяма от общата продължителност на тъмнината. С други думи – по-скоро е мигаща, отколкото светеща. Когато лещите на Кордуан се въртят, неговите, светещи панели създават лъчи от концентрирана светлина, която последователно преминава през погледа на моряка – на юг червена светлина, на запад зелена или бяла светлина, последвана от тъмнина. Различните цветове насочват морския трафик според размера на плавателните съдове. Зеленият сектор показва основния коридор, предназначен за  тежкотоварните търговски кораби. През южният пасаж, белязан с червен цвят, преминават плавателни съдове с по-малка тяга.

Кордуан е последният морски фар във Франция, който се обитава постоянно от пазачи. Посещенията са разрешени от април до ноември. През останалата част от годината, пазачите се грижат, фарът да свети денонощно. Те поддържат както самата кула, така и заобикалящото фара островче, което остава изцяло потопено под водата по време на прилив.

Фарът Кордуан е представен официално като кандидат за получаване на статут на обект от световното наследство на ЮНЕСКО през 2002 г. – подвиг, за който немалка заслуга имат тези, които в продължение на години полагат старателни грижи за него.

Самотното съществуване на пазителите на морските фарове отдавна владее човешкото въображение – като се започне от стоицизма на тяхното непрекъснато бдение, премине се през съществената им роля в поставянето на шамандури и събирането на такси за поддръжка на фаровете, и се стигне до тъгата им по любимите хора, които оставят на сушата.

Беноа Женуврие е пазач на фара Кордуан от осем години. Той е с русоляви расти, леко отнесена усмивка и целеустремен поглед. На въпроса коя е най-трудната част от работата, Женуврие отговаря, че за всеки пазач е различно. „Климатът е суров, ежедневните задачи, зимите…“. Тук замлъква, сякаш претегляйки отговорността да се грижиш за нещо толкова огромно и значимо. „Всъщност зимата съм по-спокоен, когато няма посетители.“

Застанал върху покритата с черупки от ракообразни твари основа на Кордуан, този самотен стопанин е неизменна част от историята на фара. Той е събирателен образ на дългата поредица от стражи, които едновременно пазят кралски дворец, гробница за кораби, сайт за научни иновации и място, което завинаги променя океанското плаване.

Filter Digest
Превод: Здравка Трайкова
по материали от BBC

 

This work is licensed under a Creative Commons Attribution 4.0 International License.