KarussellTеатър

Танцът като ритъм на сърцето – „Танцът Делхи“

Текст Иван Вирипаев, постановка Галин Стоев, размисъл за двете заедно – Теодора Иванова – Додо

Драматургията на Иван Вирипаев е позната на българския зрител. Галин Стоев е поставял пиесите му „Сънища” (като „Археология на сънуването”) и „Кислород”, а Явор Гърдев – „Валентинов ден” и „Пияните“.

Опит с опитността

Театърът на днешния ден е диво животно, което не живее в клетка. Той не може да се затвори в рамка, да получи тесни определения, да се сниши до конструирането на термин, правило или подредба. Дори режисьори като Галин Стоев, които имат основата на дълго граден стил, стъпил върху опитност и време, могат да си позволят известно новаторство, с което от друга страна, сцената на Народния театър не е свикнала. И сякаш именно това се е случи. Едно опитване на човек, който има безкраен опит зад гърба си. Едно неподражателно, несамоцелно, откровено и лично случване. Което сякаш се усети като настроение в салона. И свърши работата си.

Мълчание и сълзи

Седя в тъмния салон, а някои от фразите в монолозите ми се струват твърде буквални и дори клиширани. Но изведнъж се нареждат думите, наслагва се играта на актьора и сякаш виждам как клишето се преобръща с главата надолу, изтърсва джобовете си, размята крака, събува обувки и започва да ходи на ръце като едновременно с това се плези и кудкудяка. Ами да. Ако ме попитате за какво е тази постановка дори не знам какво ще ви кажа. Но едно е сигурно – задави ме в сълзи и дълго мълчах след края ѝ.

Танцът Делхи

Е, за какво е все пак тази пиеса? За смъртта? Да. Обаче и за живота. И най-вече за танца. Онзи танц, който всички усещаме с всеки удар на сърцето си, но рядко мислим за него. Танцът като живот, който не спира да ври и кипи в нас, дори около смъртта, която ни заобикаля навсякъде. В кланицата, която бърза да убие и разфасова животни, за да ни достави, например пресен бекон. В болницата, зад чиито стени с бели плочки умират хората, докато в главите им тихо се трупа бял и невинен сняг. И ги затрува. Затрупва имената им, меката им кожа, притворените очи, спомена за тях. И това какво е можело да бъде. Но танцът не спира. Въпреки всичко. Клокочи, бунтува се, бяга от този копнеж към смъртта. Който е от другата страна на реката и ние дори го гледаме в очите понякога. Но над всичко е танцът, когато животът пак се надига. Като вълна, която залива целия свят. Раждане, пролет, нежност… дори в скръбта, дори в гадната мръсна кал по най-мръсните улици, дори сред сакатите и бедните, бездомните, гладните, болните, онеправданите и непожалените, дори сред тях… дори и в яма пълна с лайна… той, животът не спира да се върти, да се издига на пръсти, да се покланя, да извива нежните си ръце. Да прави безброй пируети, от които ни се завива свят. Па де дьо, докато съвсем не ни побелеят косите. Защото животът е прима балерина, току-що станала световноизвестна. Порцеланова фигурка, с очи пълни с живот. Живот пълен с живот. Животът, който ни усмихва и ни кара да произвеждаме адреналин. Животът като водопад от цветя над главата на балерината. Тя се къпе в светлина и аплодисменти. Тя плува във възторг. А другото, мръсното, черното… то изчезва и се стопява. Тази картина ни рисува постановката на Галин Стоев по текст на Иван Вирипаев. Но танц ние така и не виждаме на сцената. Той е само в главите ни. Танцът роден от мъката. Роден, за да носи радост.

Ситуацията прави хората или хората създават ситуация

В пиесата има пиеси. Седем пълнокръвни части, които изграждат тялото на драматургията. И в седемте, персонажите са повтаряеми, но всеки от алтернативните азове живее отделен живот. Всяка ситуация е различна и предопределя случването и взаимоотношенията на едни хора, в една болнична стая. На сцената пред очите ни с хирургическа точност се случва дисекция на реакциите. Игра с обстоятелствата до степен на разруха. И в главата ми изниква въпрос – ние ли сме такива, каквито сме и предизвикваме случващото се или случващото се само по себе си ни изгражда като хора?
„Всяка отделна пиеса артикулира различна гледна точка и всяко ново виждане предлага различен подход към действителността или към истината. Така се оказва, че истината в нашата реалност е винаги относителна, а крайността на човек в тази реалност – безусловна.“ – казва за пиесата режисьорът Галин Стоев.

Театър, който вълнува като океан

„Танцът нищо не обяснява, танцът просто се изпълнява. Видях много съдби в тези движения. Линиите на ръцете й, като океански вълни, напомняха за съдбите на всички нас, живеещи на тази планета. Всички тези съдби бяха като вълни или като мотиви. Но ако се вгледаш внимателно, ще видиш, че този мотив всъщност е една непрекъсната линия, създаваща неповторими рисунки и тези фигури са нашите странни съдби, нарисувани с една единствена, непрекъсната линия. Всичката наша болка, страданието ни, надеждите ни, нашите радости и мечти, всичко това са великолепни мотиви, нарисувани с една непрекъсната линия. Една болка за всички. Една линия и една красота, и едно щастие за всички.“
Това казва в монолога си Медицинската сестра (София Бобчева). Постепенно текстът, макар и на ръба на клишето, се населва в главите ни, заживява свой собствен живот и дори прави опит да преобърне представите. Но нали затова е театърът. За да вълнува. Под каквато и да е форма. Като океан.

Теодора Иванова-Додо за
Filter Digest

[template id=”14764″]

CC BY 4.0 This work is licensed under a Creative Commons Attribution 4.0 International License.

Previous post

Говорещата с акули: Кристина Зенато

Next post

Новите лица на България: Марина Георгиева

Теодора Иванова-Додо