Марсианецът – Ридли Скот изпрати Робинзон Крузо на Марс

08 Oct 2015 Ясен Кунчев

0 0 56

Откриването на вода на Марс е толкова нелепо и идеално съвпадение с премиерата на „Марсианецът” на Ридли Скот, че човек за минутка се замисля над теориите за световните конспирации, според които определени групи тайно контролират живота ни и използват медиите като инструмент за манипулация. Не след дълго обаче, здравият разум надделява.

За това става въпрос и в „Марсианецът”. За използването на здравия разум срещу непреодолими препятствия. Бавната борба, която човечеството води през цялото си съществуване, за да осигури живота си на тази планета… оп, така де, и на други планети.

Марк Уотни (Мат Деймън) е астронавт, който поради неочаквано стечение на обстоятелствата е оставен от колегите си на Марс. Не защото не го харесват (макар и често да заглушават микрофона му, когато реди остроумните си реплики), а защото Марк е отнесен от внезапна пясъчна буря и всички показатели сочат, че е мъртъв. И Уотни ще трябва да приложи всичките си познания по ботаника, както и неподражаемото си чувство за хумор, ако иска да се върне у дома. Уотни се превръща в един модерен Робинзон Крузо, изтласкан на бреговете на Марс, където в самотата си има достатъчно време да съзерцава и преосмисля какво означава да бъдеш човек.

Понеже говорим за филм на Ридли Скот, няма как да не обърнем внимание на доста обсъжданата му кариера около която често се вихрят разгорещени спорове. Работата е там, че след легендарните му фантастични филми като „Пришълецът” (1979) и „Блейд Рънър” (1982) и епичните исторически творби като „Гладиатор” (2000) и „Небесно царство” (2005), режисьорът сякаш изпадна в компромисна инерция, като последните му проекти се характеризират с изключителна визия, но проядена драматургия и множество нелогични творчески решения. „Марсианецът” може да се превърне в дългоочакваното му завръщане към добре направена фантастика.

Преди всичко „Марсианецът” е зашеметяващо красив филм. Никога не съм виждал пейзажите от Марс пресъздадени в такъв мащаб и детайлност. Хълмовете, равнините и бурите изглеждат толкова реалистично, че през цялото време се чудех как са успели да постигнат подобно ниво на world-building. Това винаги е била една от силните страни на Скот, който в много интервюта е споделял, че първата му и най-важна задача е да създаде нов свят за зрителите, в който те да се изгубят.

Освен красивите пейзажи, които наблюдаваме, докато Уотни се разхожда с марсохода, виждаме и интериора на станцията, където той прекарва по-голямата част от времето си. Харесвам филми, които отделят време на дадено място. Да видиш ежедневието на героите, всички вещи и уреди, които използват, да опознаеш мястото, сякаш наистина съществува. Спазвайки добрата традиция, Скот се е погрижил всичко да е достатъчно похабено и да оставя впечатление, че някой наистина го използва. Това е нещо, което липсваше на „Интерстелар”.

Тук е моментът да ви кажа колко смешен всъщност е „Марсианецът”. Това се оказа голяма изненада за мен. Знаех, че в книгата на Анди Уеър, по която е написан сценарият, има хумор, но ведрият тон и балансираните шеги, придават изключителна атмосфера, каквато досега не съм виждал във филм за Космоса. Мат Деймън е чудесен в ролята си на остроумния Уотни и съумява да поддържа интереса на зарителите – задача, която е доста трудна за всеки актьор като се има предвид, че през повечето време го гледаме как си говори сам.

Образите на останалите астронавти, които пътуват към дома – Мелиса (Джесика Честейн), Мартинес (Майкъл Пеня), Йохансен (Кейт Мара), Бек (Себастиан Стан) и Вогъл (Аксел Хени) са второстепенни и имат по-малко екранно време, но са добре изградени и запомнящи се.

„Марсианецът” не е ударно въздействащ като „Интерстелар” (2014, режисьор Кристофър Нолан) и „Гравитация” (2013, режисьор Алфонсо Куарон). В него няма сцени, които да спрат дъха ви, но е по-добър от тях като завършеност, ясна структура и ведър тон. И трите филма наблягат на рационализма, който спасява главните герои от капаните на смъртта, но този е единственият, който не се взима толкова на сериозно. Отделно стои въпросът, че няколкото драматични сцени изпъкват много по-ярко и са по-въздействащи, когато са заобиколени от толкова лековатост. Нещо, което Кристофър Нолан сякаш никога няма да научи.

С наближаващата мисия до Марс, имам усещането, че ще навлезем в нова златна ера в научната фантастика. Така, както стъпването на луната е съпроводено от най-великите творби в жанра, така и в бъдеще ще виждаме все повече филми за постиженията на човечеството. Дълбоко съм убеден, че „Марсианецът” е стъпка в правилната посока, далеч по-стабилна от предишните няколко филма, и в близко бъдеще ни очакват големи изненади от позабравените истории за пътешественици в Космоса.