Това бе първият ми голям шанс, а ето че сега седях бездейно и го пропусках да изтече през пръстите ми, както толкова много вода преди това.

Няма кой знае каква история (ако си падате по сюжетно ориентирани романи, в които тръпнете какво-ще-стане-по-нататък, това не е вашата книга). Естър Грийнуд е деветнадесетгодишно момиче, което печели стипендия и започва стаж като редактор в популярно списание в Ню Йорк. Естър не прилича на останалите момичета. Не е амбициозна, не се чувства удовлетворена от живота си и макар хиляди други да желаят да са на нейно място, тя се чувства като ембрион под стъклен похлупак. След като депресията й се задълбочава, Естър е изпратена в клиника за душевноболни, където й е приложена електрошокова терапия. Романът проследява нейните мисли и чувства, в това слизане по спиралата на мрака.

Виждах годините на живота си като телефонни стълбове, проточени край дълъг път и свързани с жици. Преброих един, два, три… деветнайсет телефонни стълба, а после жиците се устремяваха далеч в пространството и колкото и да се напрягах, не можех да видя нито един стълб след деветнайсетия. 

Първото нещо, което прави впечатление, е колко свеж и неангажиращо приятен е тонът на книгата. Въпреки че темите няма как да са по-мрачни – депресия, опити за самоубийство и неспособност за вписване в околния свят, Плат намира интересен подход. Като лишава вътрешните си терзания от патос и сантименталност, тя рисува ужасния свят на героинята си с безразличие, което достига много по-далеч във въздействието си. Много по-страшно е да четеш за тези ужасяващи събития в един човешки живот, когато това ти е представено по толкова спокоен начин, сякаш се случва между другото.
   Сигурно има малко неща, които една топла вана не би могла да излекува, но те не са ми известни. Когато съм толкова тъжна, че не ми се живее, когато съм изнервена и не мога да заспя, когато съм влюбена в човек, когото няма да видя цяла седмица, аз рухвам до краен предел и тогава решавам: “Ще си взема една гореща вана”.

Описанията й са точни и премерени, без да стават нито анемични, нито да задушават текста. Опитът на Плат в поезията неизбежно се проявява и в прозата й. Текстът изобилства от красиви метафори, а вижте това описание на един от героите:

Той стоеше със скръстени ръце, като част от счупената ограда зад него – неподвижен, кафяв и незначителен.

Влиянието на Селинджър е неоспоримо. В Естър могат да се намерят много от качествата на Холдън. И двамата чуват кухото дрънчене на околните, и двамата се чувстват като чужденци, като бездомници в един свят на конформизъм и овчедушие. Но разликите между тях настъпват в разрешението на вътрешната им криза. Холдън намира спасението си в красотата на невинността, докато Естър трябва много да пострада, преди отново да опита да се завърне към живота. И все пак нищо не е сигурно. Всъщност и при двамата няма обещание, животите им започват след края на книгите.

   Видях как животът ми се разклонява пред мен като смокиновото дърво от разказа. 

   От върха на всеки клон като сочен, налят от слънцето плод ми маха и намига примамливо чудесно бъдеще. Една смокиня символизираше съпруг и щастлив дом с деца, друга – бъдеще на велика поетеса, трета – блестяща преподавателска кариера, четвърта – И. Джий, изумителна редакторка, пета смокиня ми сочеше Европа, Африка и Южна Америка, шеста бе Константин и Сократ, Атила и още цяла тълпа обожатели със странни имена и необикновени професии, а седмата смокиня бе олимпийска шампионка по гребане и нагоре имаше още много, много смокини, които не можех добре да различа. 

   Виждах се седнала върху чатала на това смокиново дърво, умираща от глад просто защото не мога да се реша коя от смокините да избера. Исках всяка от тях, но да избера една би означавало да изгубя останалите и както си седях, безсилна да реша, смокините започнаха да съхнат и почерняват и накрая една по една изпокапаха по земята в краката ми.

Точно в тази неспособност за избор се корени болестта. Естър не може да избере в един свят на умножаващи се възможности. Това обезсмисля дори ежедневните задължения.

   Струваше ми се глупаво да се мия непременно в даден ден, когато ще трябва да свърша същото и на другия ден. 
   Просто самата мисъл за това ме уморяваше.
   Исках да свърша едно нещо, каквото и да е то, веднъж завинаги и повече да не се връщам на него. 

Стъкленият похлупак е история за порастването. По-точно история за кризата, която по-чувствителните хора изпитват, когато настъпва този неизбежен период. Разбира се, порастването никога не е било задължително, но под обществения натиск, под тоя стъклен похлупак, човек може да се задуши. Остава му да си повтаря:

Аз съществувам, аз съществувам, аз съществувам. 

издателство : Сиела

Мартин Касабов/Изумен

FilterDigest

This work is licensed under a Creative Commons Attribution 4.0 International License.