Ловец на лисици / Foxcatcher
Никога не съм харесвал особено спортните филми. Повечето, които съм гледал, винаги са следвали една и съща схема, в която отборът/играчът след много усилия и „изненадващи” предателства успява да спечели конкурса/шампионата. Има и изключения, разбира се. Примерно „Разяреният бик” на Скорсезе, който на пръв поглед е биографичен филм за боксьор, а в последствие се оказва историята за един разпадащ се човек. Това е ядрото, което го прави велик. Бенет Милър има зад гърба си вече три биографични филма, като и трите успяват да избягат от клишетата и познатите сантименталности и да се докоснат поне малко до величието на шедьовъра. След „Капоти” и „Кешбол” идва ред и на най-добрия му филм до този момент – „Ловец на лисици”.
През 1986 г. милионерът и наследник на една от най-старите американски фамилии – Джон Дюпон, решава да подкрепи бившите световни шампиони по борба, братята Марк (Чанинг Тейтъм) и Дейв Шулц (Марк Ръфало), като ги покани да тренират в специално изградената до имението му спортна база. Лесно податливият на влияние Марк бързо пада под обаянието на психично неуравновесения Джон, докато Дейв, радващ се на стабилно семейство и треньорска кариера, се опитва да предпази брат си от нездравословните манипулации.
Почти целият филм се развива във фермата на Дюпон. Място, заобиколено от гори, внушаващо усещане за нереалност и откъснатост от света (Дюпон излиза навън само с личния си хеликоптер). За многогодишната история на фамилията говорят портретите и трофеите. Окачени високо по стените, те хвърлят сянката си върху ниския наследник и показват огромните очаквания, които тежат на раменете му.
Не бях гледал скоро филм с толкова запомняща се атмосфера. Милър използва кадри от дълго и средно разстояние, които напомнят на 70-те и Алън Пакула, а отсъствието на почти каквато и да е музика позволява на тишината да се настани в сцените и да създаде усещането, че нещо витае във въздуха.
Темите на филма се завъртат покрай желанието на детето да удовлетвори родителите си и да открие бащинската фигура, която да го напътства в живота. Дюпон е имал студена майка, презираща успехите му, докато братята Шулц от малки са останали без родители. Дейв, като по-голям, е поел грижата за Марк, но този живот, прекаран в сянка, уморява и Марк в крайна сметка решава да потърси собствения си път в живота, да потърси бащата, който никога не е имал.
Стив Карел излиза от образа на 40-годишен девственик, за да изиграе една от малкото драматични роли в кариерата си. С помощта на изключителна гримьорска работа, лицето му е почти неразпознаваемо. Гласът е отмалял, речта е накъсана, често погледът му се отправя в далечината, а специфичната походка създава усещане за нещо нефункциониращо, особено на фона на всички здрави спортисти наоколо. Това е човек на ръба на здравия разум, който всеки момент може да се подхлъзне към лудостта. Стаеното в него напрежение се усеща във всеки разговор със спортистите.
Ръфало има най-симпатичния персонаж. Загрижен за околните, Дейв Шулц е водач на мъже, водач, какъвто Дюпон, въпреки всичките си милиони, никога няма да бъде. Втората част на филма се превръща в борба между двамата за надмощие над Марк. Малки жестове, като ръка върху рамото, издават вътрешния им стремеж да надделяват. Тази втора част ми се стори малко провлачена. Известен проблем на биографичните филми е, че трябва да се придържат към действителните събития, понякога да се лишават от кулминация или да я преместват към края. Това е малко оплакване, имайки предвид крайния резултат.
„Ловец на лисици” е американски филм. Американски, в стремежа си да задълбае в проблемите на елита, на всички тези стари фамилии, пълни с нефункциониращи хора, психопати, които дърпат конците във властта. От друга страна, това е универсален филм за човешкия стремеж към любов. Нуждата, която ако не бъде удовлетворена, се превръща в гняв и завист, в омраза към тези, които са открили щастието си в малките неща.
Мартин Касабов за FilterDigest
This work is licensed under a Creative Commons Attribution 4.0 International License.
No Comment