OBSERVING REALITY или упражнение по сравнение

Не съм социално активна. Изтрих фейсбук от телефона си. Първа крачка към свободата. И към това да се изтрия съвсем от пространството. Не, че е нужно. Разбира се, че не е. Не, че бих го направила. Освен ако не се наложи. Крайните неща не са по вкуса ми. Баланс му е майката.Нямам телевизор. Имам стара музикална уредба. Предходните две думи звучат вече твърде деветдесетарско, да не кажа старо. Но това не й пречи на моята уредба да е с касетка, диск и радио. От трите ползвам само последното.


От както е пролет розите в задния двор не спират да пъплят към слънцето. Всеки ден разтварят листенца и се протягат все повече към небето. Досега си говорих с една кърваво червена, която кръстих Малина и една слънчогледово жълта, която вече се казва Ванилия. Корал и Булка не са цъфнали още. Само са показали срамежливи пъпки и всеки ден се гънат вътрешно, чакат своя звезден миг. А в краката им са се постлали диви ягоди. с издути бузки се смеят рано сутрин и вечер преди залез. Чакат съседските деца да ги изядат. А пък точно под прозореца ми са се настанили семейство божури. Като рокля на първокласничка на петнайсети септември, те жълтеят в средата си, а отвън са тортено розови. Нощем, когато се сгушат, за да поспят, тихо разговарят помежду си. Те са бохемите на компанията. Толкова обичат живота, че първи прецъфтяват. Докато сдържаните госпожици розите се присмиват съвсем тихо зад ветрилата си и се закачат с люляка, който вече прецъфтял ги дразни, че никога не могат да достигнат неговия аромат. Чете им стихове от „Люляка ми замириса“ и ги депресира. Но те не му се дават. Смеховете им надвикват вазовия глас.


У дома е тихо като на дъното на някоя кухарка, забравена на тавана на баба ми. Тихо скърцат само паяжините и клавишите на лаптопа. Котката дреме, а между ушите й насън тичат мишки с балерински пачки и синигерчета с червейчета в човките. Навън дете пищи, както вероятно само индианец може да пищи при вида на хеликоптер, с все сила. Ако затвориш очи можеш да си представиш, че го режат на парчета или че просто му е скучно. Плочките на земята са като пехотинци от някоя отдавна изоставена планета. Наредени и замряли, те само чакат знак от генерала си, за да се изправят и да тръгнат към врага. Картините на стената, сякаш ми се подсмихват. Всяка от тях знае поне по една тайна подробност от моя живот. Щом изляза от вкъщи, те започват да ме обсъждат. Често стигaт до разпри и се горещят като в японския парламент. Някои са на моя страна. Другите смятат, че пропилявам живота си.

Полилеят октоподски протяга пипала и се огъва под звуците на електрическите крушки. Той е преждевременно остарял, многодетен баща. Не смогва да обуе чорапите на всичките си деца и някои от тях мижат изгаснало. Залепените бележки на гардероба са се наежили смислово като таралеж-изкуствовед, който бърза към редакцията на вестника, за да си предаде материала. Взима съответната сума и после отива в отсрещното кафене. Пие светкавично няколко коняка и бърза да не изпусне последния трамвай. У дома го чакат малкото папагалче и две кафеникави хлебарки. Те разговарят за политика, докато таралежът го няма. Хлебарките са опортюнистки и уж са над тия неща, обаче папагалчето е радикален либералист. Толкова се горещят понякога, че на по-младата хлебарка и пораснаха крила. Сега често отскача до супермаркета. Купува половинка хляб и бутилка бира. После всички заедно си правят пиршество и дори успяват да забравят за политическите си различия.
Колелото е опряно на стената. То лилавее като сенките под очите на болнав човек, който недоволно кашля сам в стаята си. Кормилото се усмихва глуповато и се мъчи да се протегне, че да изглежда по-високо. Педалите се държат на положение. Те никога не се въртят извън работно време и нямат време за празни приказки. Амбициозни са като режисьор в първи курс. И не търпят да им се противоречи. Пердетата са се ширнали и тихо си припяват „тих бял дунав се вълнува, весело шуми“, обаче в някаква бавна и акустична версия. Гласовете им звучат като Уитни в младите й години, ако не беше срещала Боби Браун.
На прозореца е орхидеята. Тя е малко момиче, което отива за първи път на детска градина. Крие се зад полите на майка си и само леко подава едното си оче и срамежлива усмивка.
Аз вися като паяк в мрежата си. Човек не може да каже дали си почива или дебне нещо да изяде. Понякога си пили ноктите и се прозява, докато чете новели за паяци. После си прави педикюр при две космати гъсеници. Там му оправят и осемте крачка, а като си тръгне има чувството, че може да изяде десет комара наведнъж. Вечер се опъва някъде на залез слънце, оплита си хамак и така се люлее до сутринта. До другата сутрин. Когато друга муха ще кацне на прозореца.

 

Теодора Иванова – Додо за
Filter Digest

Filter Digest препоръчва

CC BY-NC 4.0 This work is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial 4.0 International License.

Comments are closed.