Заснемането на Дюнкерк: Нолан и предизвикателствата на киното без компютърна анимация

Published on: 22/02/2018

Filled Under: Karussell, Кино

Views: 417

Tags: , , ,

“Това е едно от най-екстремните неща, които някога съм правил.”, казва режисьорът за изтощителното усилие да се изобрази най-голямото спасяване в британската военна история с безпрецедентна прецизност.

Какъв звук издава немската Щука, който стряска британските войници?

Кристофър Нолан си задава този въпрос, както и други като например: колко пясък хвръква във въздуха, когато авиобомба се взриви на плажа и от какъв тип вълна са направени униформите на британските войници през 1940. Тези въпроси изникват в началото на 2016, когато започват снимките на “Дюнкерк (2017)”, неговият невероятно автентичен филм с бюджет от почти 100 милиона долара, пресъздаващ известната спасителна операция от Втората световна война, в която са евакуирани 400,000 британски войници от сигурна смърт. За родения във Великобритания 47-годишен режисьор, който прекарва детството си в Лондон и Евънстън, това е технически най-амбициозният и обсебващ филм, който е правил, по-голямо предизвикателство и от “Генезис” (2010) с неговото изграждане и “огъване” на материята, или пък превъртането на камиона в поредицата “Черният рицар”.
В “Дюнкерк” са използвани истински кораби разрушители, извадени от музея за заснемането на филма. Истински антични самолети “Спитфаер” летят до Франция за този филм, а 1400 униформи са ушити от автентична вълна, за да бъдат направени пълни реплики на оригиналните военни униформи, включително и копчетата.

Разбира се като всеки филм на Нолан, сюжетът на “Дюнкерк” не върви последователно, а се развива в 3 различни времеви линии. Едната се развива на плажа (с притиснатите в капан войници) за около седмица, втората за около ден (спасителната лодка прсичаща Ламанша) и третата за около час (в кокпита на Спитфаер). “Исках да се опитам да пресъздам истинско усещане у публиката – казва Нолан. – Исках да снимам от гледната точка на тези войници през повечето време, отколкото да поставим някакви генерали, които да обесняват нещата на картата. Това беше голям концептуален пробив за мен.”

Кристофър Нолън пуска листовки над Фион Уайтхед

Всъщност първият пробив – идеята да снима филм за Дюнкерк – спохожда Нолан преди 20 години, в средата на 90-те докато пътува с лодка с Ема Томас, неговата бъдеща жена и партньор в продуценството. Те плавали през Ламанша към Дюнкерк – по същия път, по който хиляди британски рибарски лодки и такива за разходки, през 1940 взимат участие в операцията по евкакуирането на Британската армия, хваната в капан на френска земя от напредващите нацисти. Хваща лошо време и на Нолан и Томас им трябват 19 часа, за да пресекат Ламанша. Ема по-късно споделя, че това са били едни от най-трудните моменти в живота им и разбират какво е било по време на евакуацията.

По това време Нолан току-що е започнал да снима и неговият дебютен филм Мементо (2000) е все още твърде пресен. Той знае, че все още не е готов да снима такава епична военна битка. “Не се чувствах готов за техническите предизвикателства от реализацията на такива сцени с епохално значение за Британците и света.” – си спомня той.

 

Операторът Хойте ван Хойтема зад камерата в една от сцените на филма

Две десетилетия и 10 филма по-късно, през 2014, когато Нолан посещава подземните стаи на Уинстън Чърчил (където Гари Олдман прекарва повечето време от заснемането на “Най-мрачният час” – друг филм, в който Дюнкерк е широко споменаван) и изведнъж му хрумва, че всъщност може би е готов да снима това. Той започва да чете исторически книги за Втората световна война и това, което го впечатлява например е, че е имало толкова отчаяни войници, които влизат в морето и се опитват да преплуват до дома – около 55 км.
Нолан и Томас се срещат с “Уорнър”, където са снимали предишните 7 филма. “Предложихме им да го заснемем на живо (без компютърно генерирани ефекти и декори) – разказва Томас. – Казахме им, че искаме да заснемем евакуацията така, че публиката все едно да участва в битката.”
Създателите на филма също споделят с менажерите на студията, че биха искали да снимат филма без твърде много известни актьори. Кенет Брана има малка роля като британски офицер; Марк Райлънс има малко по-голяма, играейки собственик на лодка; Том Харди играе един от кралските военновъздушни пилоти; Килиън Мърфи играе изпаднал в шок оцелял. Но в по-голямата част играят малко известни или непрофесионалисти – Фион Уайтхед, певеца Хари Стайлс, Онорин Бернар. “Исках актьорите да бъдат 18-19-годишни, защото това е истината за това как сме водили нашите войни – казва Нолан и добавя, – Не исках да участват 35-годишни, които да играят такива на 25.”

Хойте ван Хойтема в заснемането на една от сцените на филма, преди да удари торпедото

Първоначално Нолан мисли да снима сцените на плажа край бреговете на Англия, до Съфолк, но след като предприемат проучвателно пътуване с дългогодишния дизайнер на продукции Натан Краули до местата, където реално се е случила евакуацията, Кристофър Нолан променя своето мнение. Те решават, че ще снимат в Дюнкерк, независимо колко червена лента ще им трябва (за да си осигурят разрешения) и това се оказва наистина много и никак евтино. След това Нолан и Краули започват да търсят колкото се може повече стари лодки и самолети. Стар норвежки параход е нашарен да изглежда британски, пенсиониран френски разрушител е довлечен от музея до Ламанш, докато антични и съвсем истински “Спитфаери” са докарани от частна колекция от Тексас. Това струваше много пари, подчертава Томас. Друга доста голяма сума е изхарчена за реконструкцията на пирса, дълъг почти километър, където британските войници са се редили, за да бъдат евакуирани. Само една малка част е останала от този кей в Дюнкерк, но базирано на стари снимки, кинопродукцията успява да възстанови окоро 800 метра за $900,000.
Някои исторически факти трябва да бъдат пресъздадени от доста оскъдна информация, например звука от пикиращата Щука, обстрелваща евакуиращите се войници на плажа. Записите от всяващата страх сирена, монтирана на корпуса и свиреща от въздуха преминаващ през нея са толкова стари и изхабени, че не могат да свършат много работа. Такива сирени няма в нито един музей, нито някакви запазен чертежи. Всичко, с което разполагат, са стари фотографии и звуковият инженер Ричард Кинг прави всичко възможно да изработи сирената по тях. “Направих няколко – спомня си той. – Прекопирах формата от фотографиите и пробвах коя ще свърши работа най-добре.”

Марк Райлънс

Младият Фион Уайтхед в сцена от “Дюнкерк (2017)”

Появяват се и други предизвикателства – например монтирането на огромните Imax камери на крилата на старите самолети било по-трудно, отколкото някой може да си представи, но най-трудната част от филма са снимките на сцените във водата. “Правил съм филми с огромни специални ефекти и огромни въздушни части – казва Нолан, – но никога в лодки и кораби.” Много от сцените са снимани в огромно изкуствено езеро в Холандия (една от сцените е снимана и в студията на Уорнър Брадърс), но това не прави никак по-лесна задачата на актьорите. Уайтхед прекарва няколко дни целият мокър, облечен в ужасно тежката мокра вълнена униформа, покрит с фалшиво машинно масло. “Приличаше на крем за бисквити, но не беше вкусно като тях.” – казва младият актьор.

За Кристофър Нолан сцените с Марк Райлънс в малката лодка са едни от най-трудните от целия филм. “Заклещени сте в тази лодка само с няколко души от екипа – казва Нолан и продължава, – Сякаш се връщах назад към дните ми от независимото кино, където едва няколко човека снимат целия филм. След това бомбардировача минава на 10 метра над главата ти, а ти трябва да гледаш към бойните кораби в далечината, всичко това координирано с арт директорите. Това беше странният контраст между интинмността на актьорската игра, която ни трябваше и масивният свят, който изграждахме около тях. Това беше едно от най-екстремните неща, които съм правил досега.”

 

Джеймс Д’Арси и Кенет Брана (в дясно на снимката) като британски офицери

След 68 снимачни дни, приключили през септември 2016, Нолан и неговият дългогодишен редактор Лий Смит се затварят за няколко месеца в студията на “Уорнър”, за да сглобят 54-часовия суров материал в работен вариант. И след това друг. И още един. “Имаше толкова много пермутации на този филм – казва Смит. – Не мога да пресметна колко съм изгледал. Всеки път, когато разместиш нещо, то има огромен ефект. Можеш да движиш слайдера малко напред или назад във времевата лента и да откриеш колко емоционално въздействие може да има това.” През есента на 2016 Нолан и Смит карат приятели да гледат различни версии на филма и ги молят за коментар, но не веднага след филма, а няколко дена по-късно. “Това, което търсехеме, беше не първосигналните емоции, а това, което мислят няколко дена след това”

Том Харди в една от въздушните сцени на филма “Дюнкерк (2017)”

Е, сега това, което всички казват няколко месеца след премиерата на “Дюнкерк” е, че това, което е направил Нолан, е най-успешният филм за Втората световна война правен някога. Филмът дотук е получил над 525 милиона, изпреварващ “Спасяването на редник Райън” ($449 милиона) и Пърл Харбър ($449 милиона). В САЩ се опитват да броят и “Капитан Америка: Първият отмъстител”($370 милиона), но в Европа едва ли някой смята, че това е филм за Втората световна война. Нолан получава от критиката многобройни положителни отзиви и номинации.

“Дюнкерк е просто историята, с която пораснах – казва той за филма, който влиза в мислите му от пътуване през Ламанша 20 години по-рано. – След това пътуване по море осезаемото усещане, реалността от това да се изкатериш на лодката и да прекосиш смъртоносната зона на военни действия – това остана в мен и израстваше с годините.”
Що се отнася до Ема Томас, епичният филм идва в подходящия момент: “Изглежда, че на никой не му стискаше да се впусне в такъв филм, с който ние се заехме.”

Ясен Кунчев за
Filter Digest
по материали от: hollywoodreporter.com

 

CC BY-NC 4.0 This work is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial 4.0 International License.

Comments are closed.