(Текст, който не е за деца) Лили рибката или защо днес под всяка пола търсим х*й

 

Струва ми се, че разклатените от инерцията махала из света и у нас тези дни, са пак някакви мръсни чаршафи, развяни като свещени флагове над насрани от птичи курешки рамена. Теми, наболели от години, упорито смитани под килима, набрали до степен, в която сами се изстискват в очите на човечеството. До тук добре. Има проблем – има полемика. Има разтрисане на пластове в мозъчната кора на закърнели хорски мозъци. Така. Първо. Има сексуално насилие, има различни хора, които в своята другост търсят своето място под слънцето. Или пък обществото се чуди в кой ъгъл да ги навре, докато им обяснява, че ги изкарва на светло, под прожекторите. Но аз се питам друго. Защо при всяко случайно докосване, търсим похот и гнусотия. Защо на всяко различно преоблечено чувство или същество слагаме етикет, надпис, цена и го бишваме на рафта, да се оцени подобаващо от „купувачите“. Купувачите, това са хора без уста. Те имат задник, наместо уста и не спират да си го показват, всеки път, когато към тях се насочи камера или пък пръст. Или нищо. Дори нищо да не им насочваме, те пак ще размятат задника си и ще ни убеждават, че той е „най-правилен“, „най-верен“, а понякога морален, стегнат, красив и дори ерудиран до най-високо ниво на ерудираност. Да. Каквито задниците, такива и хората. Или поне претенциите.
Но не затова е текстът ми. Този текст е за разликите и приликите. Между думите и някои видимости. Защото, когато се плъзгаш много набързо по дадена повърхност, просто няма как да разбереш какво се крие в сърцевината.

Аз все още не съм гледала новия български филм „Лили рибката“. Но ще го направя. Защото обичам цветни и различни ленти. Защото вярвам, че в българското кино има място за магия и приказна чудатост. Все още вярвам, че българското кино не иска да разказва само истории за маргинали, изпадняци, пораженци, таксиметрови шофьори-простаци (или рецидивисти), както и скапаняци, на които им е скучно и които нито са ми симпатични, нито ми е жал за тях. Идентификация нулева. За магнификация да не говорим. В българското кино напоследък се мъдрят само едни нулефицирани лица, след опита за съпреживяване, с които зрителят излиза от салона и сякаш си казва „Това пък за к`во беше?!“ Аз лично тази и миналата година след сблъсък с български филм си казвах „кому е нужно?“ Но не исках да говоря за това. Исках да говоря за детски български игрален филм, какъвто не сме имали от 27 години насам. Виждам, че лентата е спечелила европейска награда за кинематография. Виждам, че децата харесват филма и заради него ще научат имената на прекрасни наши актьори като Татяна Лолова, което едва ли би се случило при други обстоятелства или от само себе си. Виждам и някаква пасмина, която вика и размахва пръст срещу посланията на филма. Ама разбира се, защо не се сетих по-рано, че това ще се случи. „Филмът е приказка за необикновено дете, което претърпява чудна трансформация всеки път щом някой го погледне право в очите.“ Това е проблемът явно. „Моралистите“ пак са ревнали. Сякаш това е заразно като едра шарка. Когато бях дете (а и не само, случва ми се и сега, но по-рядко) и аз претърпявах трансформация, когато някой ме погледнеше в очите. Изчервявах се. Нищо не можеше да спре този процес и лицето ми всеки път придобиваше цвят на доматена супа. Сега знам, че това се случваше, заради свенливостта ми, заради тревогата, че някой може да надникне в света ми през дъната на очите ми. И това ме правеше различна. Това караше децата около мен (а и някои възрастни, разбира се) да ме сочат с пръст и да се смеят. Ясно е на всички, които са го преживявали, че от това нещата не се подобряваха, ами започваха да стават кърваво-малинови. Разказвам този прост пример от детството си, защото знам колко е гадно да си различен. Без значение дали си момиче и се чувстваш като момче. Без значение дали просто си по-слаб, по-раним, по-грозен или по-затворен. Без значение – черните гарвани винаги искат да изкълват до смърт белия. Въпреки че той с нищо не е по-различен от тях. Той просто е друг на цвят.
Скъпи възрастни, не сте ли се замисляли, че в детското съзнание все още нищо не е оплискано със семенна течност, както собствените ви лица. Скъпи възрастни, колкото и да не ви се вярва, има непорочни неща, има непорочни души, които няма да намерят нищо грубо в този филм и това са вашите деца. Те ще приемат филма непреднамерено, няма да открият нищо срамно, неприлично или уронващо морала. А вие, които най-много сочите, сигурна съм, че вие сте най-извратени в главите си. По начин, по който дори моите приятелки – травеститите на площад Македония, не са.
Когато децата са влюбени, възрастните бързат да опорочат любовта и да я съкратят до степен, в която я превръщат „в едно бързо чукане в тоалетната“. Но знаете ли какво – не зад всяка трансформация се крие трансджендър и не под всяка пола – х*й.

Теодора Иванова – Додо за
Filter Digest

Filter Digest препоръчва

CC BY-NC 4.0 This work is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial 4.0 International License.

Comments are closed.