Разпръснати между теченията на вятъра се лутаме из лятото на желанията си. Събираме се като камъчета на дъното на падина и се пръскаме като издухани глухарчета по въздуха. Живеем живота си, смеем се, плачем и всичко е от хубаво по-хубаво, но с една малка сянка, която лежи на дъното на сърцата ни като гущер и никога не е достатъчно слънчево, че да огрее там. Долу е влажно и лепкаво и само митични създания устояват на климата. Но мястото е забравено, през повечето време не съществува, сякаш свят се е погълнал сам себе си, изял се е за опашката и после му е станало тежко. Повърнал и легнал в падината. Светът сам със себе си и с повърнатото около него. Не вярва на приказки, не вярва в чудеса, не иска и да знае светлината. Но понякога, само понякога сънува оранжевите облаци и розов вятър гали личицето му. И му е хубаво.

А отвъд, на сутринта, на повърхността, там някъде, слънцето изгряло и заблизкало с жълтите си езици колената на момичетата. Тръгнали с по една раничка да превземат половината свят. Разминали се с разписания, влакове, гари и промеждутъци в малки лафки, където дядовци продават сладолед и бира. Здравейте, младежи, как е животът, преминал като късометражен филм, който си изпуснал докато си чакал на опашка за тоалетната. Здравейте, лица, поолюпени от вятъра, пръсти треперещи и крака, които не държат така, както някога. Ех, младостта не се измерва в старчески петна, а в туптенето на сърцето, което не спира да моли живот. Здравей, свят. Различен и смутен. Толкова далечен, че дори, когато влезеш в него, не ти се вярва, че съществува. Здравей, малка счупена, пейчице, на която някой си е забравил една градинска краставица. Тук ще поседнем и ше се позакачаме с местните индианци. Един без око, друг понабръчкан, трети зловещ, но само един сред тях е Ангел. С очи като кладенци, покрити с мъх. С душичка свила се някъде на незнайно място, за един живот време. Имал си жена нашият ангел, с една година по-малка от него, което ще рече на единайсет. Радена. Женени, със сватба и всичко както си му е обичаят. Секс правели, обичали се. На училище ходел, кога успява, между семейните задължения и детството, което се крие зад ъгъла, не е ясно. После се разделяме, всеки в своята си посока, ние и ангелът. Само снимка в телефона ми ще напомня за очите като кладенци, покрити с мъх. Довиждане, момичета, казва ни началничката на влака. Мила женица, която вероятно може да ни бъде баба. Довиждане, няма да се срещнем, но знае ли човек, в този живот кога, как и защо. Знае ли, човек, наистина. И влакът потегля като дракон, който се готви да излети. Минава през корема на планината, проправя си път през горите и се изкачва към сърцето на зеленото. Там, където времето чертае своята си вечност. Нереална като нищо друго. И земна като парче пръст. „Никога не съм ял пръст.“ А ние сме. Като деца ядахме пръст като шоколадов крем. Обичам вкуса й. Така те застопорява като нищо друго в тая вселена. Пръстта и ти – едно. Свързани чрез телата си, завинаги. И влакът продължава да лети, не спира, този змей, търси своята змеица, през гори и поляни. Взира се в облаците и в лицата на пътниците. Някъде да открие огнения блясък на душа пълна с живот. Но повечето са някак въгленово-сивкави, пепеляви и омърлушени. Еднакви ритуали, качване, слизане, началник гара излиза и на най-малката гаричка, с червената си палка и надува свирката. Тръгваме, спираме, този живот е змей без разписание. Бърза и не спира нито миг. Дали ще спре, когато намери своята змеица. Дали ще се закотви някъде на сянка, където часовете ще са само измислица на несъвършен разум. Чака змеят, както гладен човек чака да му сервират поръчката и запалва цигара, че да ускори случването. Или да спре на пауза стомаха си, за малко, докато се напълни с други пътници.

А ние ще се пилеем все така по вятъра. Докато не излети и последното чадърче от глухарчето. Докато не се населим някъде другаде. В други съдби, в други глави, в други гари и разписания, където други дядковци ще почерпят някои други момичета сладолед или бира. И така за двайсет минути, които нямат никакво отношение към вечността, ще си станат приятели за цял живот.

 

Теодора Иванова – Додо
за Filter Digest

 

This work is licensed under a Creative Commons Attribution 4.0 International License.