Напоследък все по-малко харесвам филми от типа биографичен или вдъхновен от действителен случай. Филми, които се стремят да разкажат нечия необикновена история. Повечето от тях бързо влизат в коловоза, прокаран от предишни продукции, не се стремят да разкажат историята по нов начин, разчитат на клишета, запълващи празнините и изграждат една изкуствено стояща драма. В стремежа си да разкажат историята правдиво, режисьорите понякога губят погледа от художествеността, от въображението, което винаги е стояло зад великото изкуство.

Анджелина Джоли, в своя втори режисьорски проект (макар че първи, продуциран от голямо студио), се наема със задачата да разкаже истинската история на Луис Замперини – олимпийски атлет, който служи като лейтенант през Втората световна война. След като бомбардировачът му се разбива в Тихия океан, Замперини оцелява цели 47 дни в надуваема лодка и преминава над 2000 мили, само за да бъде пленен в японски лагер, където е подложен на нечовешки мъчения. Единствено волята за живот успява да го преведе през всички изпитания. Филмът е базиран по книгата на Лаура Хиленбранд.

Първият кадър е на изключително красив залез. Самолетите се появяват плавно иззад облаците и приближават, внушавайки чувство на спокойствие. Виждаме пилотската кабина и вътрешността на самолета. Всичко изглежда под контрол. След като бомбардират (с радостни викове) японска военна база, Замперини и останалите войници навлизат във въздушна битка, която ни е представена бегло и изключително от вътрешната страна на самолета, където Замперини се опитва да се погрижи за ранените войници, което трябва да покаже за неговата загриженост и добро сърце. Не след дълго получаваме и първия flashback и нека да си дойдем на думата.
 

Какво е биографичен филм без тези леко замъглени кадри, в които виждаме детството на героя, потапяме се в спомените за травматични преживявания и виждаме откъде произтича мотивацията му. Тази техника се използва от зората на киното и се появява в класики като „Казабланка” и „Гражданинът Кейн”, но много често сценаристите я използват самоцелно или пък режисьорът неефективно, което я прави да изглежда като кръпка. Виждаме малкия Замперини да бяга от полицая в родното си градче, след като е направил поредната кражба. Смачкван от тормоз в училище, това е единственото нещо, в което го бива – да бяга. По-големият му брат го взима в отбора по лека атлетика и след плоски надъхващи изрази, като „Ако можеш да го понесеш, ще успееш”, героят вече е на олимпиадата в Берлин. Джоли е решила да включи и проповедта на свещеник за дуалистичността и приемането на мрака като естествена част на живота.

Проблемът на тези сцени е, че са ужасно предвидими и плоски. Нито тормозът от другите деца е показан с подобаващата сила, нито страхът и постоянното бягане от отговорност. Всичко е сантиментално и захаросано, осветено в мека светлина. Докато гледах филма осъзнавах, че гледам филм. Гледам бяло платно, върху което се проектират двуизмерни образи. Нищо повече.

Джак О’Конъл в ролята на Замперини преминава от позата на нахакан и самонадеян аутсайдер в отчаян мъж, който е на ръба на силите си и се бори  за самото си оцеляване. Голяма е физическата трансформация, която е предприел за ролята и посвещението си личеше във всеки кадър с него. Други качества на филма са операторското майсторство и звука, заради които беше номиниран и за „Оскар”. И все пак, не съм сигурен дали е добро решение филм за войната, чието действие се развива предимно във военнопленнически лагер, да изглежда толкова романтично с преобладаващите си топли цветове.

Цели четири биографични филма бяха номинирани за „Оскар” за най-добър филм тази година. „Несломен” не беше един от тях, но разликите помежду им са трудно доловими. Колкото и да е важна една история, колкото и да е впечатляващ мащабът й, в крайна сметка всичко опира до движещите се картинки там на стената и тяхната способност да ни пренесат в един друг свят. А филмът на Джоли, поне при мен, не успя.

Мартин Касабов за Filter Digest

 

This work is licensed under a Creative Commons Attribution 4.0 International License.