Потъването на Созопол

Напълно адекватен на състоянието и биографията на героя си, Деян Донков – оглозган от семейството и от късния соц. призрак, на който никой не е връчил смъртния акт акостира в своето първо и последно пристанище, Созопол, с торба самосъжаления  и алкохол(тавтологиите са с подчертано присъствие в Потъването на Созопол

vlcsnap-2014-10-16-12h54m58s232

Да живее в стерилна Виена(“там ме няма в цялата схема”), където са жена му и двете му деца той отхвърля, вярва че решението на тегобите му- огледални за цяло поколение, също подчертано, е на дъното на последната водка, поредният номер на които бутилки, както правят с календарите затворниците по филмите пред освобождаване, ритуално задрасква с маркер. Приятелите (ала Тортила Флет?) обаче, Док-подскачащ Стефан Вълдобрев с джон ленън очила и Джинджи-Васил Гюров като себе си) са решени да го спасят, за съжаление без да става ясно за зрителя какво точно означава това. Мелодрамата е застъпена от Нева-Снежина Петрова – фаталната любов на Донков и от Джина-Светлана Янчева – носител на поантата, в гумиран червен шлифер на масов убиец. Претенциозният й образ е толкова интелигентски увъртян(по Янко Терзиев), че не се наемам да го описвам. И двете героини са с набързо спуснати био-линкове към света отвъд Калотина, което навярно трябва да подсили маргиналността в местоположението на сюжета. Не знам как е в романа на Ина Вълчанова(Ангел Игов казва, че е с развързани краища), но поведението им е неубедително, запомняща се реплика нямат, докато Народният художник например, бащата на Донков, има. Веселин Мезеклиев притежава тежестта на ояден от режима софийски бохема, има си и репликите казах, но начинът по който мачка синовете си – Донков и Леонид Йовчев е спънат, изигран потиснато. Онкоболната майка пък е с най-слабо въздействие. Леонид Йовчев е точно намерен в образа на най-невинната от всички жертви; рисунките му са дело на Кольо Карамфилов. Подтиснатостта впрочем е във всичко.  Бонев е бил затруднен да претвори на езика на киното цялата нега по неслучилия се живот и несъществуващия Созопол в сценария- името на града се мултиплицира досаден брой пъти, включително и в неологизми. Метафорите с течности – водката, дъжда, морето, сълзите, the rain dogs, както и с падащия гол охлюв (намигване към “Магнолия”?) очевидно не смогват на желания патос, щом във финалните минути глас зад кадър отвързано рецитира поеми. Харесаха ми подводните кадри, монтажът(Тома Вашаров) и сериозното поемане на ангажимента от титуляра. Жалко, че заглавието не е Десет бутилки водка и той не е във всеки кадър. Благодаря на организаторите на Киномания 2014 за осигурения достъп до прожекциите на феста.

https://www.youtube.com/watch?v=50bJkPIwwuA

от Антон Терзиев

Movies.bg

CC BY-NC 4.0 This work is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial 4.0 International License.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *