Нежността в грубите неща или София предпролетно

 


Гледах филм. Много нежен. Но как му е заглавието и кой участва, сега няма значение. Защото той е от филмите, които така или иначе ви намират. Само ако е нужно. Нещо ако имат да ви кажат, ви преследват упорито година, подир година. Напомнят за себе си в интернет, през устата на приятелите ви или дори, чрез случайно подхвърлен диск, който се търкаля около дивана месеци, преди някой да му обърне внимание. И най-сетне филмът успява – проправя си път някакси. И е мило. И малко сладникаво. Но и вярно, и много тънко поднесено. И говори за вълшебства, за избори човешки и много ясно – за любов. Кара ме да си представя как затваряме грубите си делнични очи и поглеждаме на света сякаш всеки миг от живота е красив и непримиримо съвършен! Заслужаващ да бъде преживян с всяко възможно сетиво, точно тук, от теб и сега, в този миг – не в някой друг! С всичките си несъвършенства и дефекти. Защото светът понякога може да ви се стори най-грубото и гнусно място. Отчайваща планета. Това може да се случи, ако например прекалявате с българското кино от последните двайсет години. Или ако не си харесвате работата. Или ако жена ви е зла и грозна. Ако шефът ви  мрази. Ако шефът ви налита. Ако купите на съседите си люлка и я оставите за общо ползване, а те ви вдигнат нечовешки скандал и ви заплашат със съд. Ако някой измамник се опитва да открадне интелектуалния ви труд и смята да си постави името най-отгоре върху вашата работа. Ако сте се скарали с таксиметровия шофьор, защото е говорил гадни неща за чернокожите. Ако бившето ви гадже ви изпраща снимки на оная си работа, а на вас точно сега хич не ви е до това. Или пък просто всички около вас здраво са се смахнали и си нямат никаква представа къде се намират. И разбира се, точно когато сте излезли с велурените си обувки, ще завали сняг. Или кучето ще избяга като бързате за работа. Понякога ще ви спрат за превишена скорост и ще ви вземат талона за пореден път, нищо, че колата ви е с такава мощност, че едва вдига сто. Но всичко това, като се спреш за момент и се замислиш, е мрънкане, глезеници и мързелива работа. Защото просто можеш да… видиш. Затова ми говореше и филмът, за който споменах.

И се замислих. И видях. Например градът. Красотата в счупените плочки на тротоарите, в уличната кал, която е навсякъде. Във внезапно рукналия дъжд, но още по-внезапно спрял. В тишината на квартала ми, в неделя. В тихото скърцане на дивана на съседите. Във формата на петното на стената, което изглежда като русалка или като малко момиченце, тръгнало през гората. В миризмата на чай следобед и кафе с мляко сутрин. В шепота на чаршафите. В музиката, която се разтича по вените, във всеки удобен миг, когато пожелаем да я пуснем там. В мъркането на котките. В потъването на тялото в съня, когато си решил да подремнеш следобед, а от южния прозорец се прокрадва лъч, който леко те близва по челото. В задния двор листа окапали наесен, сега са станали сякаш на живот и сами се надигат, отстъпват място на новото. То се готви като на стартова позиция, но спокойно си казва, още малко, още малко… не бързам за никъде, естествения ход на нещата, неизбежното покълване…. Улиците препълнени с хора, с живот. Всеки говори на различни езици. За една вечер човек може да премине през няколко различни вселени. Които дори не подозират за съществуването на другите. Хубавото тук е, че винаги има кой да те държи за ръка. Приятели срещаш на всеки ъгъл. Всичко е толкова малко, придобива комшийска свойственост, уют, който съществува само тук и сега. Един отпечатък от времето. Когато сме развяли хвърчилата си и летим ниско над покривите. Когато черешите имат неизменното си обещание да цъфнат и тази година. Когато да се влюбиш изглежда най-лесното нещо на света. Да се престориш на влюбен – също. И годината се търкулва леко напред, усмихва се, сякаш казва, че ще е по-хубава и по-мила, от онази свирепа мащеха, миналата. Щом птиците могат да се ухажват, значи и ние още го умеем.

А ако не ни се ухажва, да се разходим с близките на сърцето. Има места, където можем да приютим замръзналите си телца и душички. И да срещнем същества от различни планети. Разхождат се необезпокоявано и пият водка. Красиви са. Облечени са като от улиците на някоя столица по на запад. Има ги всякакви. Денем и нощем. Вампири и зомбита. Ангели, демони. Малки анимационни геройчета. Древни изкопаеми. Свежи изрезки от някоя лайфстайл рубрика. Бедни, износени, уморени, цветни и сиви, смешни и тъжни, стари и млади. Малки гамени, които те зяпат нахално, а после ти заявяват, че „вселената не се върти около теб“. Циганки, които искат да ти гледат на ръка. Свещеници, за които би се заклел, че работят за сатаната. Клошари, които настояват нещо да те почерпят и ти купуват дъвки. Музиканти, които те поздравяват от другата страна на тротоара. Бабки, които те заговарят в метрото и за две спирки ти разказват половин живот. Писатели, на които се усмихваш и поздравяваш като стари приятели. Възрастни двойки, които се държат за ръка. Момичетата. Кучетата. Птиците. Пазарите. Катеричките в парка. Малките улички, в които потъваш и все някъде ще намериш безистен или заден двор, където да се скриеш и да се поцелуваш с някого в дъжда. Или просто магазинче за мъниста. Пекарна, млекарна, сладкарничка с еклери, на които и парижките сладкари биха свалили шапка. Старите сгради от началото на миналия век, които ми нашепват за онези времена на Яворов и Лора, на Мара и Пенчо. И на хиляди други, докоснали устни на този или онзи площад. Заничали зад ъгъла, със сърце свряно в петите. Както ние. Днес или утре. Когато е пролет, когато просто си жив. Това също си е причина. И понякога за разнообразие да поглеждаме на света като на вълшебното място от сънищата ни.

Теодора Иванова – Додо
за Filter Digest

Filter Digest препоръчва

CC BY-NC 4.0 This work is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial 4.0 International License.

Comments are closed.