Кiki, do you love me или къде е любовта

 

Била ли е онази любов изобщо?, питаше се Кики, докато Дрейк се отдалечаваше по алеята към колата си. Способно ли е пак сърцето ми да обича до задушаване? Аз ли бях онази, която го чаках всяка вечер да се появи под прозореца ми и да хвърля камъчета? А после, когато напоявах възглавницата си със солени капки и посрещах изгрева? Ние ли бяхме онези двамата, които спяха преплели крайници до степен несъзнаване къде започваш ти и къде завършвам аз?

А сякаш вече не се влюбваме… Нещо ни тежи и ни притиска до безкрайност, тежаща със силата на Ескалейт, който се разхожда вечер по крайбрежната улица. Или като гигантските блокове, от които са строени пирамидите. И докато заспиваше уморено, Кики вече не си задаваше въпроси, а просто си представяше, че е малка прашинка, полепнала по роклята с цветя на съседката. Закачила се е там и просто си виси. Сред градина от маргарити и миризма на готвено. В тишината на стаята й се наслояваха спомени. Далечни и близки, те се трупаха на дъното на душата ѝ и създаваха планини от мисли. Спомни си за всички малки болки, отдавна отминали влечения, които ѝ създаваха усещане за илюзия. Реалността е нереална, помисли си Кики. После се насили да чуе ударите на сърцето си. „Мое ли е това сърце или принадлежи на някого другиго, който отдавна е заминал, някъде далеч из Азия? Някой, който е отишъл да събира злато по коритата на древните реки и е забравил да се върне. Но сърцето ѝ биеше все по-слабо и тя го усещаше все по-тихо, замряло отмерваше дишането й. Дори и кратките радости не го разхлопват вече, каза си тя. Сякаш нищо не може да го помести. Сърцето ми е като камък в гората, живял там хиляда години. То тихо разговаря с мъховете, полепнали по него. И нищо няма да го помести. Освен някой случаен пътник, който реши да го сложи в джоба си и да го отнесе вкъщи. Там на масата до прозореца сърцето-камък ще си прави компания с две мидени черупки и една тихоокеанска раковина.

Има ли някъде сърце, което да може да събере вълните, които заливат брега ми ден и нощ?, помисли си Кики. И всичко останало… Думите ми и смисъла на малкото ми име. Има ли съзнание, което да се влее в моето, така както реките се вливат в моретата и после тръгват към океаните? И да не е нужно да говорим. Сам да разбира всяка дума и жест. Без обяснения, без словесни тиради и пеене под терасата. Без обещания за безоблачно небе и заря от смях. Но най вече без да е нужно да кривя цялото си тяло и език и глас. И непрестанно да разяснявам себе си и чувствата си, стремежите си и най-тъмните си копнежи. А накрая всичко да не завършва като кратка монодрама, в която сякаш зрителят решава кръстословица, а актьорите се усмихват доволни, покланят се и после отиват до тоалетната, напълно забравили за случката. Има ли на този свят човек, който да ме поведе към върха на планината, без да е нужно да го подканям и да му се моля? Има ли някъде същество, което да ме научи на нещо, което вече не знам? Да ми разкаже приказка, която не съм чувала като дете. Да създаде свят и митология на света ни и после да я оправдае с религия, която да й пасва.
Трудна работа, мислеше си тя, докато заспиваше. А после започна кратка молитва.

„Побързай, любов. Вече съм си до толкова самодостатъчна, че това поведение прелива в крайности. Ръцете ми се оплитат като лозница полепнала по къща, която скоро ще е разрушена. Тялото се гмурка в кладенци, където няма вода. Краката ми вървят към градина, която вече е обрана от други ръце. На езика ми се стелят пясъци, а в корема ми живее змия. Тя тихо си приказва с онова същество в мен, което не иска да порасне. И му казва, че случката е неизбежна и просто вече няма как. Но съществото се смее и рита с крака. Змията обяснява за пореден път, че посоките са за това, за да се следват. И когато нещо е тръгнало стремглаво надолу, то по-добре да го оставиш да падне. Тогава поне ще знаеш дали е устойчиво на удари.

Ами, нека падне и се разбие, пък тогава да видим, мина й през ума. А после продължи с молитвата си.
„Побързай, любов. Сега всеки пейзаж е снимка в рамка, на която теб те няма. Няма те на плажа до чадърите и надуваемите фламингота и жаби. Няма те до скалите да събираш миди, които ще сготвиш по-късно с малко вино и чесън. Няма те в завивките на онази къща с дървената веранда. Няма те в съня, когато заспивам на голямото легло и слушам капките дъжд да скачат по покрива. Няма те на прашния път, по който минаваме с колелата и след нас се вдига пушек и прах. Няма те на залез пред площадчето с черквата, където влизам да се помоля за душите на всички, които са ме наранили. Няма те дори на дъното на главата ми, където се търкалят стари мисли и несбъднати мечти. Преравям кофите за боклук, но и там те няма. Къде си? В космоса? В бъдещето? Но нали то не съществува? В тишината на завивките? В болката в рамото ми? Или дори в тъпото, монотонно пускане на една и съща песен преди да заспя… Kiki, do you love me, are you ridin`? Say you’ll never ever leave from beside me. `Couse I want ya, and I need ya, and I`m down for you always….

„Може би утре сутрин ще си в слънчевия лъч, който ще се мушне през щорите, за да ми напомни, че и днес е ден. Ден, в който вероятно ще те има…“ Това си каза нашата Кики, стана от леглото, обу си тесните къси панталонки и реши, че ще отиде да танцува.

Теодора Иванова – Додо
за Filter Digest

Filter Digest препоръчва

CC BY-NC 4.0 This work is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial 4.0 International License.

Comments are closed.