Като гълъбите, разказ от…

Published on: 11/04/2016

Filled Under: Karussell, Книги, Размисли

Views: 940

Tags:

dnews--1851--why-are-there-so-many-pigeons--large.thumb
Денят е топъл, реших да изляза на слънце. Джобовете ми са празни, стомахът ми – също. Седя на пейката до църквата и гледам гълъбите. Те се втурват към насядалите хора и се опитват да клъвнат по някоя троха. Червата ми къркорят толкова силно, че заглушават мислите ми. Но днес нямам никакъв шанс да се нахраня, освен ако някой от минувачите не изпусне закуската си. Взирането в кълвящите гълъби ме кара да огладнея още повече. От всичко на света най-много мразя три неща: глад, самота и гълъби. Днес като по поръчка имам и трите.
Ставам и тръгвам след тълпа ученици, които ръфат настървено от сандвичите си. Няколко залъка падат след тях на асфалта. Клъввам най-сочния измежду тях. Ако сега литна над главите на децата ще мога да си открадна от шунката на този най-високия. Летя и кръжа като гарга над мръсните им шапки. Виждам устите им да се отварят и да поемат големи хапки, а зъбите се затварят като резета. Шунката ме гледа от хлебното тяло на топлия сандвич. Спускам се към нея, но не уцелвам. Човката ми се спря на ръката на едно от хлапетата. Почти не го докоснах, но този мазен симулант се разпищя като петгодишно момиченце. Другите се опитват да ме уцелят с нещо, но не успяват. Време е да се махам.
Летя над покривите и гледам града, огрян от слънцето. Бих се зарадвал на гледката, ако не бях толкова гладен. В главата ми се прожектира безплатна прожекция, в която главните актьори са хлябът, маслото, шунката, шоколадът и няколко бири. Живота винаги ни изглежда по-снизходителен, когато стомахът ни е пълен. Пикирам до ято гълъби, които ровят с човките си в градинката. Разхождам се между тях и дружелюбно се опитвам да ги заговоря. Редовните теми за времето и политиката. Те не реагират, какви глупави пилци. Когато се опитвам да заговоря един малко по-встрани от групата, той ме поглежда злобно и бързо ме клъвва по шията. Но какво правиш, нещастник такъв, ако не се бях мръднал щеше да ми извадиш окото! Той се отстранява хладно с мълчание и забива човка в пръстта. Изважда един дълъг и слузест червей и го глътва на няколко хапки. Гадост, момчета, вие сте по-отчаяни и от мен. Махам се с мисълта, че колкото и да ми е противно, все пак е успокоително да знаеш, че винаги има някой, който е по-зле от теб.
Кацам до бабката, която продава гевреци на ъгъла. Уж си чистя крилата от гадини, но всъщност гледам към торбата ѝ, където най-отпред седи „рекламния“ геврек. Опитах се да го клъвна, но той е по-твърд и от камък. За малко да си счупя човката! Бабката нищо не забеляза. Седи като статуя, вгледана в собствените си мисли и повтаря като в транс – „топли, пресни, гевреци, още парят…“. Ама, че глупост…
Връщам се на пейката, трябва да помисля какво да правя. Срещу мен две лелки ближат сладолед. Обмислям дали да не им изпрося някоя стотинка със стария номер, че съм от провинцията, обрали са ме и нямам пари да се прибера. Приближавам се до тях и заговарям с най-нажаления си глас. Те дори не ме погледнаха. Едната само леко разтвори ръце като, че искаше да ме прогони и каза: „къш, птицо проклета!“. Ама какво им става на тези хора, къде изчезна човещината?! Докато вися неловко пред пейката изведнъж очите ми съзират една банкнота от два лева. Ех, значи Господ още ме обича! Ще си купя една мазна баница и ще се натъпча. Време е да вдигам гълъбите.

 

Теодора Иванова – Додо
за Filter Digest

Filter Digest препоръчва

CC BY-NC 4.0 This work is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial 4.0 International License.

Leave a Reply

Your email address will not be published.