“Камшичен удар” или кървавата цена на успеха

Published on: 16/03/2015

Filled Under: Кино

Views: 1221

Tags: , , , , , , , ,

9c91d382458b8a52ae479ccc91555

Спомням си, че в едно интервю Джак Уайт споделяше възгледите си за изкуството. Според него, понеже Господ е проклел човека да си изкарва прехраната с пот и кръв, творците не бива да се отдалечават от тази изконна истина. Затова и великото изкуство се ражда единствено след много усилия и болки. Това е теза, която виждаме застъпена и в спечелилия Оскар за най-добър филм тази година „Бърдмен”. Когато излизаш на сцената трябва да се разголиш, да дадеш всичко от себе си, трябва да си готов дори да умреш.

В „Камшичен удар” Андрю (Майлс Телър), обещаващ 19-годишен барабанист в музикална школа със свирепа конкуренция, се опитва да постигне величие. Заобиколен от посредственост в своето семейство, той е твърдо решен да стане най-добрият в страната, а защо не и да се превърне в легенда, подобно на своя идол Чарли Паркър.

Докато репетира в изолация, в едно от долните помещения на училището, при него влиза Терънс Флетчър (Дж. К. Симънс) – човекът, пред когото всички треперят. Това е учителят на най-добрите музиканти. Неговият оркестър печели всички престижни награди в страната. Андрю не може да повярва на късмета си. Той е поканен да участва в оркестъра. Това, което не знае обаче, е цената, която ще трябва да плати, ако иска да постигне мечтата си.
„Камшичен удар” не е филм за джаза, както на някои хора им се струва. Това е познатата история за преследването на величието на всяка цена. Джазът е само фон, на който действието се разгръща. Филмът е дебютен за режисьора Деймиън Чазел, който преди това написа сценария за „Сценична клопка” – трилър за млад пианист, който е принуден да свири безупречно, ако иска да спаси живота на жената и децата си. Чазел явно има афинитет към подобни истории, защото „Камшичен удар” също може да се нарече трилър, макар и от друг вид.
whiplash2

Ужасът във филма не произтича от насочено към нечия глава оръжие. Идва от далеч по-просто и първично начало. От неодобрението, от постоянното отхвърляне, без значение колко много жертваш и от психологическия натиск, който някой оказва върху теб. Този някой е учителят Терънс Флетчър, базиран донякъде върху реален човек, преподавател на самия режисьор. Разбира се, в името на въздействието и художествената форма, много неща са преувеличени.

Дж. К. Симънс заслужено спечели Оскар за поддържаща роля за това си изпълнение. Образът на авторитарния учител, който преподава под мотото „Няма други две по-вредни думи в английския език, от “добра работа”, е един от образите, които ще запомните. Симънс е заплашителен. Вижте стойката му, застанал със скръстени ръце, излъчващ метална студенина и непоклатимост. Като хищник, готов да скочи във всеки момент към жертвата си. А жертвите са младите момчета от оркестъра, които биват непрестанно засипвани от гневните му, нестихващи обиди. Някой беше написал, че филмът е нещо като „Пълно бойно снаряжение” в Джулиард”.

Симънс обаче не е единственият, който прави добра роля. Майлс Телър е повече от забележителен и според мен абсолютно несправедливо пренебрегнат на наградите Оскар. Изпълнението му заслужаваше поне номинация, поради сложността на персонажа и непрестанната смяна на състояния. В началото го виждаме като наивен и изпълнен с надежда младеж, който едва преодолява срамежливостта си, за да покани момиче на среща. След това, към средата на филма, ставаме свидетели на последствията от смазващите практики на Флетчър. Андрю започва да отслабва, под очите му се появяват сенки, погледът му блуждае, самата му стойка се променя, превръща се в сянка на предишното му аз.

Във филма има нещо, все още неясно за мен, което му пречи да постигне величие. Сякаш му липсва тежест. Някъде по пътя на действието нещо се пропуква и възможността за нещо повече изтича. Подобен е случаят и с „Лешояда”. Филми, в които всичко ми харесва, които имат абсолютната възможност да се превърнат в класики, но нещо малко ги препъва. И все пак, „Камшичен удар” без съмнение е един от най-добрите филми на годината и един от най-впечатляващите дебюти в последно време. С бясно темпо и нестихваща наситеност, това е преживяване, носещо удоволствие с всеки кадър. След края сърцето ми биеше по-учестено, Не можех да си намеря място от приповдигнатост. Ритъмът ме беше понесъл

Не знам дали в крайна сметка в подобно тиранично отношение към учениците може да се открие някаква полза, някакъв скрит смисъл и дори мъдрост. Факт е, че много хора вярват в това и филмът правдиво показва философията им.

Мартин Касабов за FilterDigest

А четохте ли за “Синоптикът”
weathermanlist

CC BY-NC 4.0 This work is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial 4.0 International License.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *