Ако трябва да дам заглавие на книга, която ще наподобява „Алиса в огледалния свят“ и в която главния герой ще съм аз, чудя се как бих определила днешният свят. Може би „Додо в измисления свят“ или „Додо в морално олекналия свят“.
Свят. Обруган, залисан, повърхностен, премрежен, закопал се на дъното на еволюцията. Има много варианти.
Често мисля за нашата сладка цивилизация. Човекът като еманация на еволюцията. Ударил върха на хранителната верига и дъното на тоалетната чиния. Удавен в сълзите на прегладнелите и във виковете на изтерзаните. Удавен в собствените си телесни течности, които се сливат с океаните и преливат от септичните ями. Човекът е гадно животно. Но той дори не е животно. Мисля за този странен вид и поглеждайки отстрани човешкото си тяло, колкото и да твърдим, че е съвършенно, ми се струва все по-уродливо. Изродено, различно от всичко друго, което може да срещнете на тази планета. Несъразмерно, непригодно, гладно, и с очи винаги жадни за нещо, което да покори. Ние живеем върху планина от смърт и кръв. Човешка и животинска. Върху подобна планина се е намирала и всяка цивилизация, всяка мощна империя, всеки връх на човешките постижения. И сякаш това изречение, което често съм чувала, оправдава всичко. Защо?
Има нещо сбъркано в това, че вече официално сме наясно, че делфините са далеч по-интелигентния от нас вид, но вместо да се опитаме да ги опазим и да се научим от тях, ние ги избиваме и… изяждаме. Наскоро прочетох, че делфинското било любимо мезе на бургаската бохема, от миналия век. Прекрасно… Но не ги виня. Поради естеството си на слабо духовно еволюирали, хората не знаят какво вършат. Още по-малко какво причиняват, дори на собствения си вид. Огромна загадка за мен ще си остане тази бърза технологична еволюция, която за сметка на развитието на духа, е в своя пик. И вероятно в това се крие отговорът на въпроса защо не можем да разберем вселената, защо не можем да датираме с точност миналото, защо забравяме кои сме и от къде сме произлезли. Знанията ни са недостатъчни, вяли и несигурни. На фона на всичко, което има за знаене. Пишейки този текст аз ясно осъзнавам нищожеството си и безпределното си невежество. Казвам го без злоба, а само със съжаление. В този живот и аз съм човек. И сякаш този свят е огромно недоразумение. Разположен на толкова удобно място – Слънчевата система. Надарен с въздух, вода и топлина. Контрастът е нелеп. Всеки ден гледам небето и все още не мога да повярвам, че е истинско. Просто е като картина, като мечта, като сън, родил се в главата на някое същество с по-висш разум. Това обяснява и вечните религии и митологии на човешкия род. Идеята за несъществуващите светове, които създаваме в ума си. Идеята, че този свят не е истински, че ние сме експеримент, енергийна ферма или кокошки, които умеят да снасят звездни яйца. Не зная със сигурност. Истината е някъде там. В ума на делфините, които скоро ще напуснат завинаги този свят. Сбогом и благодаря за рибата.

Теодора Иванова – Додо
за Filter Digest

This work is licensed under a Creative Commons Attribution 4.0 International License.