Зов за помощ. 7 милиона луди. 240 гладни

Published on: 10/07/2015

Filled Under: FILTER, Риалити Filter с Ивайла

Views: 653

Reality-Filter-with-Ivaila3-repect
Зов за помощ. 7 милиона луди. 240 гладни. Възприемаме здравето като притурка към нас самите. Мислим си, че нямаме срок на годност. Че сме незаменими. И само цъкаме през зъби, когато комшията получи инфаркт или видим на някой трафопост некролог на съученик от прогимназията. Оказва се, че имаме най-много болни в цяла Европа и сме четвърти-пети по брой на болници в целия свят. Парадокс. Във Фейсбук гъмжи от снимки на полуголи кифли и постове „зов за помощ“. Отново парадокс. Нима тези, голите, се очаква да помогнат на онези, умиращите. Никога не съм смяла да си споделя апел за събиране на пари. Не от егоизъм. От ужас, че хората го виждат, лайкват и подминават. Все едно е за харесване. Все едно е за подминаване.
d0bcd0b5d187d0b5-d181-d0bad180d18ad0bfd0bad0b0
Не ми го побира главата, как е възможно да дадеш 2 бона за последна марка смартфон, а да нямаш 2 лева за смс. Не ги упреквам. Всеки с нуждите си. Ако болният иска още 2 лева за химиотерапия, здравият се нуждае от още едно кафе, например. Идиотското е как ставаме безкрайно настоятелни и загрижени, ако не дай Боже някой ние или наш близък попадне в мерника на смъртта. Тогава апелираме към тези, на които преди не сме помогнали. И чакаме те да го направят. И защо? После настояваме фолкпевиците и манекенките да се смилят, защото живеем с илюзията, че са най-заможните фигури в България. Но не са. Имат тези, които ми обарват силикона. Чакаме телевизиите да ни обърнат внимание, някъде измежду катастрофите, политиците и другите изчадия. Печелим репортаж за 3 минути и половина, няколко съжаления и едно телефонно обаждане, предлагащо консерви и топли одеяла. След това се обръщаме към Господ. Молим се седмица, две. Удряме на камък и започваме да го обвиняваме защо дава на тези, които нямат нужда. Съдим го. Казваме, че не е справедлив. А кой каза, че трябва да е?! После упрекваме държавата, управниците, лекарите, болниците. И на кой му пука?! Псуваме ги, тюфкаме се като пенсионерки на Женския пазар и ги обявяваме за крадци и некадърници. После се примиряваме. Умираме. Слагат ни черен кръст, след това мраморен паметник. Носят ни чат-пат цветя. Спират. Валят ни киселинни дъждове. Обрасваме с бурени. И онези познати от прогимназия ни гледат на пожълтелия некролог, където годините се увеличават, докато има кой да ги брои. Всичко е естествено и в реда на нещата, ако не се случва на нас. Иначе „зовът за помощ“ става крясък с елементи на псувня. А после мълчание. Ще има физически болни, докато сме умствени инвалиди. Разберете, че сърцето е нужно и преди да получи инфаркт.

help-someone-quit-smoking

Ивайла Тодорова
за FilterDigest

CC BY-NC 4.0 This work is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial 4.0 International License.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *