За плаващите пясъци и презрамките на сутиена

На моите момичета

старата любов е зла
юни е така гръмовен
и за всичко е виновна мащехата ни
съдба
рита, тича и накрая си постла
да поспи, да си изсъхне
чувство ново някакво да вдъхне

Когато идолите ти от младостта са така остарели, неизбежно и ти се поглеждаш в огледалото. Но никой не е вечно млад, дори и семейство Картър. Никой не е вечно млад освен Мел Гибсън в любимия ми филм от дете. Но дори и той за малко не остаря на края. Но какво да правиш като уж остаряваш, а от огледалото все те гледа една петнайсетгодишна муцунка и ти се усмихва вироглаво. Непроменена отвън и отвътре. Но все пак узряла, успокоена, забравила поривите за доказване и надделяване над хора, случки и взаимоотношения. Запазила детето в себе си, смеховете и жаждата за всичко, което може да си помечтаете. Смъртта е близо, а старостта така далеч.

Отвън погледнато си живеем царски, като на шега, а отвътре всеки ден е задушница в сърцата ни. Спомнянето е важно, защото само така те остават по-дълго с нас. Онези, които избраха да си отидат. Сънувам ги понякога и си представям, че времето не съществува. Впрочем сигурна съм. То не е линейно, то е просто една точка на случване – преди, сега, утре. Всичко е било, ще бъде и едновременно е. Затова някъде, в друга паралелна реалност, смеховете ни никога не са секвали, а парфюмът ти още ухае около улицата. И имаме време. Цялото време на света. Да сме заедно и да се обичаме.

Имаме си опора, имаме си сила, имаме си всичко, само едно си нямаме. Нямаме си онази любов от приказките. На нейно място се мъдрят безброй разочарования. Но приказките са митологично клише, което ни затиска с неуморните си твърдения, че някой ще дойде и ще оправи кашата в главата ни. И всичко ще бъде перфектно като в холивудска романтична комедия. Като Тузара и Кари. Като Рос и Рейчъл. Но за съжаление телевизията и киното възпита от нас едни неспасяеми глупачета, които макар и пораснали не спират да вярват в “онази любов, която е направена за теб “. И отчаян до дъното на стремежите си, просто си сядаш на задника и… зачакваш. И ти не знаеш какво. Не е принц на бял кон, защото днешните мъже не могат да яздят, а камо ли да галопират.

Понякога вече няма накъде и се сещаш за неволята. Викаш я, а тя си трае, тази стара мръсница, спотайва се някъде на сухо и не иска и да знае за теб. После сама запретваш поли и започваш бавно и мъчително да изстъргваш от мозъка си всеки остатък от саморазрушителните ти проекции. С които имаш навика да товариш себе си и околните. Трудно е, защото точно си мислиш, че си изстъргал докрай и последната и ето, че те порастват отново като гъби след дъжд. И пак ги стържеш, взимаш по-остър скалпел и не спираш, въпреки, че адски боли. То е като операция без упойка, при която лекарят те уверява, че “всичко ще е наред” и започва да те реже без предупреждение. Ти пищиш, сестрите те държат за раменете и те завързват с кожени колани като в някой психарски филм. После не помниш нищо, но си някак поолекнал.

Мадона казваше, че като потъне, сама си се издърпва, за презрамките на сутиена. Някой път, обаче тия презрамки вземат, че се скъсат. И ластика те удари право през лицето. Ама толкова силно, че за малко не ти извади едното око. И седиш потънал до гушата, с бушон на окото, в лепкави плаващи пясъци и се молиш или да те обгърнат по-бързо или да стане чудо. А чудото, то само чака, за да цъфне като майска роза на прага ти. Стига да знаеш правилните молитви. Стига да знаеш кога да риташ с крака и кога да спреш умиротворено, за да не потънеш още повече.

Автобиография в пет части от Порша Нелсън

Вървя си по улицата.
Отпред има дълбока дупка,
Аз падам в нея,
Изгубвам себе си… Слаб съм.
Грешката не е в мен,
но ми отнема цяла вечност докато намеря пътя обратно.

Вървя по същата улица
Отпред има дълбока дупка,
Преструвам се, че не я виждам,
Падам отново в нея,
Не мога да повярвам, че съм изпаднал в същото положение.
Но грешката не е във мен,
И ми отнема много време, за да изляза оттам.

Вървя по същата улица
Отпред има дълбока дупка,
Виждам я,
И падам отново в нея… по навик.
Очите ми са отворени,
Знам къде съм.
Вината не е моя,
Излизам веднага.

Вървя по същата улица,
Отпред има дълбока дупка,
Заобикалям я.

Вървя по друга улица.

 

Теодора Иванова – Додо
за Filter Digest

Filter Digest препоръчва

CC BY-NC 4.0 This work is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial 4.0 International License.

Comments are closed.