"Издухани от Вятъра" с Теодора Иванова-ДодоKarussellРазмисли

Животно ли бе да го опишеш…

„защото
осъществената любов
е любов умряла.“

То е едно чувство… първо идва и се прави на ударено. Ти му се смееш, а то мълчи. Скучно ти става, изпиваш чашата си на екс и тръгваш, без да кажеш довиждане дори на бармана. Лягаш си и на другия ден не помниш нищо от случката. Незнайно защо все пак намираш на кого да я разкажеш. Случката е една такава незначителна, ама толкова мила, някак глуповата, но с известна доза романтика, но не, не… просто глупост, забрави. Вечерта заспиваш с едно такова чувство, дето леко те стиска за гушата, ама като потънеш в сън, започва да те гали по ушенцето и да ти говори мръсни приказки. Събуждаш се с махмурлук. А предната вечер си пил само вода и безалкохолна бира. Псуваш наум производителите на безалкохолната бира и се залавяш да свършиш малко работа. Работата се опъва като граница на бежанец, не можеш да си събереш мислите и вече започваш да се чудиш дали не си загубил професионалните си способности. Тръгваш да се разходиш. Срещаш приятели. Отивате на бар. Напиваш се. И не щеш ли ето го точно този, от когото ти се допикава. Обаче и дума не му обелваш. Просто защото… абе и ти не можеш да си обясниш тая работа. Усмихваш се като първолаче на снимка на класа. Смееш се. После пак бягаш без да кажеш довиждане и си викаш такси. И докато заспиваш благодарен, че си се добрал до заветното вкъщи, онова чувство пак те стиска за гушата. На следващата сутрин се събуждаш от… някакъв лай. Оказва се, че чувството дето се правеше на ударено сега е… куче! То нагло се изпикава на килима ти, заскимтява, скача на леглото, иска да те оближе по лицето, ти му казваш, не, недей, махни се, а то още по-настървено иска да ти покаже колко много те обича. И те дърпа към вратата. Извеждаш го на разходка, въпреки, че и на теб ти се пикае и си някак смъртно гладен, ама не ти се яде нищо. Странна работа. Нали снощи се напи и то този път не беше безалкохолна бира, а пиянският глад е нещо, което не бива да се подценява. Сега обаче коремът ти сякаш го няма, сякаш е стегнал куфарите, хванал е влака и е отишъл да живее в провинцията. Гледаш се във витрините и не виждаш отражението си. Дали не си умрял? А онова ми ти чувство, оня скапан помияр, тръгва да лае след някакво друго куче и така силно те дръпва, че едва не ти изважда рамото. И тича да се чифтосва с другите кучета, вече забравило за теб. Ми хубаво. Майната ти. Пускаш му каишката и отиваш да си купиш кафе. Все пак и ти си човек. Макар, че и това е съмнително – нямаш корем, а също и отражение. Майната им и на тях. Животът продължава!


След дълга и изтощителна разходка се прибираш вкъщи и решаваш, че най-после си се отървал от косматото чувство. Но както си седиш на дивана и четеш новините, не щеш ли то допълзява в краката ти преобразено като змия. Започва да те гледа някак изразително. Ти го гледаш тъпо и обмисляш два варианта – да се заключиш в банята или да скочиш през терасата. Обаче онова иска да ти запее песенчица, а после пробва да ти се увие около глезена, да ти хване двете китки, да те върже за парното и да избяга. Позволяваш му. Докато чакаш да се върне и да те развърже, задрямваш. После се събуждаш отпочинал и ръцете ти не са вързани за парното. Няма го. Пак си отдъхваш. Викаш си, ох, за малко ми се размина. Ама не, тамън си забравил и айде то се върне – скочи право през прозореца, разбие стъклото и легне до теб на леглото. Пак те гледа тъпо и оцъклено. Твърди, че е влюбено. Говори за някакви семейства, детски градини, уроци по солфеж и не спира да се смее и да разказва истории. Викаш му, марш, марш бе, животно! То идва и се притиска към теб. Ти го хвърляш в тоалетната и панически пускаш водата, то се връща по тръбите и наднича от сифона на мивката, моли с жален глас, гладно било и иска да суче от пръстите ти.


И така след няколко месеца на безмислени усилия, се оказва, че си имаш домашен любимец. Ама не такъв от нормалните, котка или куче, папагал или дори някаква проста оцетна гъба, дето живее в буркан. Не! Това новото се е настанило някъде между сърцето и стомаха ти и потръпва всеки път, когато си чуе името или когато ти кажат „обичам те“. Сутрин въздиша, а вечер пъшка със силата на два активни вулкана. Ти му викаш любов на това, ама то още не е много сигурно от какво е направено. Клати глава и предвещава трансформация. Въпреки, че сега не ти се вярва. Сега си готов да повярваш дори в еднорозите, а за русалките и горските феи да не говорим. Светът е изпълнен със златен прашец и магия. Смяташ, че то завинаги ще си остане такова пухено и розово и ох, даже вече онова леко въздишане е заменено от сладък гъдел. Мило ти е да те гъделичкат така. Всичко е ново и ухае на свеж перилен препарат и на луд секс. Фонтаните в града светят с най-ярки светлини, хората са красиви и вежливи, сладоледът е тоооолкова вкусен. Всичко е на прага си, обещава целия свят. И лекичко гъделичка. Ох, ама какво е това, този гъдел малко взе да прекалява. Започва да става някак… досаден. И изтощителен. Особено като видиш някакви чорапи хвърлени на земята или четка за зъби, която се пули насреща ти всеки път като отвориш шкафчето в банята. Появяват се предмети – дрехи, или пък обувки, които не са твои. После следват планините от боклук, мръсно пране и чинии. Изгорели котлони, изкипяло кафе, тоалетната хартия е свършила, тръбите са задръстени и няма топла вода, всички вилици са мръсни, тоалетната заета точно във важните моменти. И за капак няколко толкова гръмки скандала се разразяват, че съседката сигурно стои на телефона и се чуди дали да не звънне на 112 и да предотврати убийство. Ревност, задушавания, ама този път от най-истинските и няколко обиди, ама от ония най-гадните, дето само като обичаш могат така да болят. И мълчанието. То се настанява винаги след водопадите от думи. Идва, за да запълни цепките в паркета, фугите в банята, малките дупчици в стената. Мълчанието заковава всички незаковани пирони и спира стрелките на часовниците. Спуска щорите до долу и предвещава такъв мрак, дето не сме подозирали, че може да се получи в този слънчев и южен апартамент. И ето как неусетно гъделът все повече се разраства и от пашкул е станал на какавида. А после, ако имаш късмет ще стане на пеперуда и ще отлети далече, да се настанява в коремите на други нищо неподозиращи. Ако нямаш обаче, ще си остане гъсеница и ще пъпли вечно някъде между сърцето и червата. До следващия ъгъл. До другото утре.

Теодора Иванова – Додо
за Filter Digest

[template id=”14481″]

CC BY 4.0 This work is licensed under a Creative Commons Attribution 4.0 International License.

Previous post

Заснемането на Дюнкерк: Нолан и предизвикателствата на киното без компютърна анимация

Next post

Парковете слизат под водата не само в Австрия

Теодора Иванова-Додо