Аве, Цезаре! на Братя Коен

MV5BMTgyODA5NzE3Ml5BMl5BanBnXkFtZTgwOTM3MTA2NzE@._V1__SX1857_SY858_
Докато гледам новата лента на Братя Коен, с която гръмко стъпват в новата година, не мога да не се запитам: „кой от вас си е чел лекциите по американско кино?“… ъъ.. не, не е това въпросът. Вероятно не всеки от драгите зрители в салона е имал лекции по американско кино. Освен мен. (Господ да поживи професор Мая Димитрова!) И така знаейки някой и друг факт от младата история на американското кино, докато гледам разбирам, че този филм е исторически. Да, „Аве, Цезаре!“ на Джоуел и Итън Коен описва Холивуд – в най-пълния си блясък и разцвет от 20-те до 50-те години на миналия век. Време, в което киното все още не е настъпено от мощния крак на телевизията. Време, в което то е правило сериозна крачка, преминало е през „звуковата бариера“ и е оставило онемелите образи на черно-белите актьори, далеч зад себе си. Време, в което са се изграждали първите звездни образи, първите сензации и истерии по лицата от големия екран. Време, което завинаги белязва киноисторията и жигосва името на Холивуд с печата на безмилостната комерсиализация, която на всичкото отгоре се опитва да се закичи с етикета „изкуство“. Време на движение, възход и падение.
MV5BMjMzOTcyNzc2NV5BMl5BanBnXkFtZTgwMTM0Mzk2NzE@._V1__SX1857_SY858_
Братя Коен разказват за това преплитайки много вътрешнокинаджийски хумор със закачки от различните епохи – преди и сега. Разказът е през съдбата на човек, чиито прототип е реална личност – Еди Маникс, изигран от Джош Бролин. Еди Маникс упражнявал позабравената днес професия в киното – фиксатор. Човекът, който „фиксира“, урежда всичко, което друг не може да уреди, занимава се по късна доба с неща, с които майка му не би се гордяла. Той озаптява репортерите, той успява да вкарва всичко в релси – всяка мръсна тайна, всяка грешна стъпка, всеки неправилно разтълкуван жест на работещите в студиата. С други думи, той е овчарят на стадото – грижи се всички да са в кошарата навреме, нахранени и издоени. А овците са бедните актьорски души, които изкарват милиарди на студиата и продават лицата си, както им е наредено. Ако си ангел на екрана – трябва да си ангел и в живота. И на Дианна Моран, изиграна от Скарлет Йохансон, която е невинната русалка във филмите си се пада честта да осинови собственото си дете, тъй като поддържаната й в живота „роля“ няма да отговаря на тази от екрана, ако тя роди извънбрачно дете и стане самотна майка. Освен Скарлет, Джордж Клуни и самите Коен, зад и на самата лента стоят много звездни имена, което е и в унисон със звездната препратка на филма. Приятно е от всеки ъгъл да изскачат лица като Тилда Суинтън, Ралф Файнс, Кристоф Ламбер и много други, но по-приятното за мен беше идеално реализираната идея за вечно развенчавания мит на магията на киното. За скъсаната повърхност на шатрата, в която се върти прожекционен апарат и осветява недотам излъсканите усмивки, леко позахабените фасади на декора, изтърканите холивудски целувки и цялата брутална реалност, която пробива четвъртата стена на кинокутията и ни залива с чисто човешка помия.
MV5BMTcxNzc3MDU0NV5BMl5BanBnXkFtZTgwNzI0Mzk2NzE@._V1__SX1857_SY858_
Братя Коен обичат да изненадват, да предизвикват и точно в техен стил клишето е обърнато наобратно и натъпкано с всичко, което не бихме очаквали. Или пък бихме. При тях винаги е „очаквай неочакваното“. Разчупи момента, препикай сълзата и завърши с някоя библейска заигравка. Това май им е любимото. Но тук надминават очакванията ми като издигат идея, която заживява свой живот – идеята за твореца, който всъщност е просто бачкатор и наемник, идеята за висшето благо да си сред декори и да създаваш киноилюзия. Но също и идеята за това „да направим това, което трябва, защото Бог така обича“ и така да оправдаем и най-егоистичните си постъпки. И продължавайки работата си в киното да доставяме тонове илюзия, безстрастна лъжа и бягство на хиляди хора по света, най-вече от работническата класа, която идва, за да забрави проблемите си. Буквализмът на места е съсипващ, но вероятно не за всички, защото много хора напускаха салона безцеремонно по време на прожекцията. Това ме навя на мисълта, че е недостъпен за широка аудитория и, че не са много тези, които ще оценят закачките с мустачките на Кларк Гейбъл. Но от друга страна политическият сарказъм ще бъде ясен за мнозина – СССР и комунизма срещу капитализма и САЩ. Отново излезли от рамките на обикновената комедия, иронията се чете между редовете и с просто око.
Това, което мен лично най-много ме разсмя беше отмъщението на сценаристите. И тъй като всичко в този филм беше една леко преувеличена истина, но съвсем леко, то ако гневът на сценаристите още не се е случил, то никога не е късно, нали?
Не ходете да гледате този филм, ако не сте най-малкото киноман. Или, ако поне някой от роднините ви не работи „нещоси“ в Киноцентъра Бояна.


Теодора Иванова – Додо
за Filter Digest

Filter Digest препоръчва

CC BY-NC 4.0 This work is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial 4.0 International License.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *